Най-дългата зима

И така, Северина обичала да започва изреченията с „И”, напук на учителката си по литература, която все й ги драскала с червен химикал. И не можала да спре чак до смъртта си да говори с „И” в началото на изречението, както и да пише така, дори така мислела, то си било част от нея, но не това е най-интересното, което трябва да знаете за Северина.
Северина, като много други момичета се влюбила в по-голям мъж, когато била едва на четиринайсет. Учителят по химия. Той откликнал на чувствата й, услужливо отнел девствеността й и дори успял да я забремени. На Северина й се наложило да каже на родителите си – добре познати в града лекари, ползващи се с добро име и досадно присъствие в живота й с непрестанното „изяж си филията”. Северина направила аборт, както и училището абортирало любимия учител по химия. Виждали се тайно още около година, когато той се оказал и женен, и съден, и с ограничителна заповед.
В един тъжен, януарски ден като днешния, с бяла ушанка на главата си, с прилежно сплетени под нея бяло-руси плитки, петнайсетгодишната Северина, с разбито сърце и празна глава, се разхождала на миши стъпки по велоалеята в Северния парк на нейния си град, където тя живеела. Който град, между другото е толкова на север, че компасите и в четирите посоки били все с индикация север. Кръстили я така, защото когато се раждала имало Северно сияние. Което практически в нейния град било ежедневие. Това карало Северина да се чувства не просто обикновена и прозаична, това я карало да се чувства невидима. А, когато много пъти си повториш нещо, когато повярваш в него, то почти задължително се превръща в истина.
От тази разходка в парка нататък, никой никога не чу нищо повече за нея. Родителите й я търсили в продължение на осемнайсет години, но така и не я открили. Радиа, вестници, телевизии – всички помагали в търсенето. Разбира се заподозрян бил учителят по химия, който освен, че нищо не знаел, бил изкаран и виновен. Гневът на родителите Северинини се стоварил върху плещите му и той първо опитал с добро, след това видял, че не става и опитал с лошо. Заплашил ги, че ако още веднъж го обезпокоят, ще направи така, че и те да изчезнат, което на полицаите прозвучало като самопризнание, та го осъдили и той се самоубил с ножица, като пробил артерията на врата си, часове преди да го вкарат в затвора. Ножицата била немска.
Но, нека се върнем отново на разходката в парка, по велоалеята, на която никой никога не карал колело, защото било наистина много студено в този Северен парк. И не просто никой не карал колело на тази алея, никой дори не бил се разхождал по нея, защото все била заледена и хлъзгава, тъй като не се почиствала, понеже нали никой не карал колело на нея. А тя всъщност била много хубава велоалея.
Северина наистина била първият човек на целия свят, който стъпвал на нея, за да измине дължината й от единия край на парка, до другия. Нощта накапала бялото небе с мастилената си капка и го покрила до тъмнолилаво. Нямало звезди, нямало Луна, нямало Млечен път. Само Северното сияние се блъскало като обезглавена змия под похлупака над главата й. Така се мятало, че Северина чувала високочестотното свистене на опашката му. Точно на края на велоалеята тя спряла и вдигнала очи, за да погледа борбата му. И както си седяла така, заклевам се, че не лъжа, Сиянието изведнъж застинало и повече не помръднало изобщо. Даже започнало да избледнява и изчезнало съвсем, а Северина не можела да види вече нищо в тъмния парк, в който нямало нито една лампа, понеже бил твърде студен, за да се разхожда някой изобщо в него и кметът не бил поставил осветление. Излязла от велоалеята, походила насам-натам и се изгубила съвсем, защото изобщо не трябвало да излиза от велоалеята, а да се върне обратно по нея като влак на релси, към първоначалната си гара. Ходила сигурно часове, макар че и дни може да са били, а нощта не си отивала, нито пък сиянието се връщало. Накрая седнала на една пейка и замръзнала, както замръзват ледени формички. Станала съвсем гладка, като скулптура, която обаче никой не можел да види, защото било нали, ... тъмно.
След около двайсет и осем дни, Слънцето отново изгряло и разтопило напълно леденото момиче. Водите й се стекли по много нелогичните, но в случая удобни за историята каналчета, които като паяжини обхождали целия парк и стигнали до една шахта, където се влели, като в корито на река. И така била изобретена студената вода.
Историята на топлата вода е сходна, но няма нищо общо с тази история, затова ще ви я разкажа друг път.
Та! По каналите в шахтата Северина текла, текла, текла... и накрая пристигнала. Събрала се в локва, капка по капка под улука на жълто-зеленикава сграда на име „Фрое Фраа”. Първото нещо, което си помислила било „И си кръщават тука сградите? Колко странно!” Понеже не знаела къде е, решила да разгледа, да се ориентира, да се посъбере и поразходи. Изправила се локвата и атомче по атомче се върнала към първоначалния си образ на момиче, макар че кой би могъл да каже със сигурност кое е първо –локвата или човека.
Северина бързо осъзнала, че в този град не са най-странни цветовете и имената на зелено-лилавата „Алберт Пракциж” или червено-синята „Зел-Мунда”. Там всички били влюбени, държали се под ръка, целували се по кафенетата, подсвирквали си по улиците и дори си пускали хвърчила с имената си.
Северина не приличала на никой тук. Хората по улиците били с мургави кожи и лъскави кестеняви коси. Говорели на висок глас, а тя не можела да се сети кога за последно някой я бил питал нещо, че да чуе гласа си. Нарочно казала „А!” на глас, за да се увери, че все още може да говори. След краткия саундчек, Северина както си била чисто-гола (май забравих да го кажа по-рано). Та... както си била чисто-гола, Северина застанала до фонтана на павирания площад на града и силно извикала към забързаните влюбени, които жужали като пчели и правели странни движения с крайниците си като това.... и това... и ей така с главата:
- Аз съм Северина!
- И аз! - Отвърнали всички в хор, след което продължили да „ззззззз”-кат.
- Не, не... Казвам се Северина!
-И аз също! – Отново викнал площада и продължил да си пие кафетата, да си гони хвърчилото и да се опипва по задника, след което да се смее срамежливо.
Било залез слънце, когато Северина вече успяла да обиколи половината град. Бързо осъзнала, че мащабите на градчето далеч не надхвърлят онова, в което била родена, но пък имало поне пет пъти повече хора. И нищо чудно, помислила си тя, при положение, че тук всички само за любов говорят и вероятно това правят по цял ден.
Времето било все топло, всички били в добро настроение и празнували дните от седмицата точно в осем вечерта, като за всеки си имало различна по вид заря. Нямало новинарски емисии, просто защото в този град нищо лошо никога не се било случвало.
Северина бързо свикнала и само след няколко месеца започнала също да се смее, да танцува на площада под зарята и да усеща нещо, което местните наричали „щастие”, макар че тя не била съвсем сигурна за какво говорят. Кожата й започнала да потъмнява, в нея били влюбени поне осем мъже, далеч по-красиви и интересни от учителя по химия. Абе, като цяло било мега яко да си Северина и да си там.
За миг дори не се сещала за родния си Север, забравила живота си от преди този момент и ако не била бяло-русата й коса, щяла съвсем да се слее с пейзажа. Плитките и още нещо.
Северина не успявала, а наистина много се стараела да отвърне на топлите чувства на обожателите си. Разбивала сърце след сърце, казвала „Не” след „Не”. Но, най-лошото било, че вместо влюбените в нея мъже да стават по-малко, броят им се увеличавал с всеки изминал ден. Така един ден тя се озовала заключена в бялата къща „Дън Джин”, където старица на име Весела я взела под опеката си и не искала да излезе навън. Пред вратата й се тълпели мъже с цветя, които пеели своите песни и чиито хвърчила се оплитали едно в друго, което пък предизвиквало суматоха невиждана досега. Така се оплитали канапите им, че мъжете изоставяли символите си на любов и се прибирали с празни ръце и сърца обратно в шарените си къщи. Толкова много станали убитите от Северина хвърчила, че скоро къщата се увила в тях до степен, непозволяваща нито прозорец, нито врата да бъдат отворени.
Съвсем скоро най-веселият град познат на историята, се превърнал в сметище. Красотата на Северина била покорила де що има мъж, а за останалите жени не останало и едно сърце. Площадът тънел в бурени, които нямало кой да почисти, кафенетата пустеели както никога досега, а вместо веселие и танци, зад затворените врати и прозорци на къщите се чувал тих плач.
Една нощ, когато всички вече били отдавна заспали, Северина успяла да се промуши през един от прозорците и излязла от къщата. Тръгнала по улиците на града, а многозвездното небе оправдавало счупените улични лампи с ярката си светлина. В полунощ звездите започнали една по една да падат, докато не останала нито една. Северина не знаела, че можеш да си пожелаваш неща, когато звездите падат, понеже никога преди това, така или иначе, не била веждала звезди. На тяхно място изгряло Северното сияние, което замятало змийската си глава и заблъскало право в сърцето й.
За първи път тогава, тя се почувствала у дома си. След седмица завалял и сняг. Покрил покривите на къщите, дворовете и площада. Всичко побеляло толкова равномерно, че нито един цвят не пробивал дебелата покривка на студа. Небето надвиснало на сантиметри над главите на жителите на града и настъпила свирепа зима.
Северина нямала с кого да сподели новопоявилото се въодушевление, защото всички били здраво залостили вратите и сърцата си, на топло пред домашните си камини. По-възрастните, които оцелели, разказват, че масово хората там се пропили, някои се самоубивали с немски ножици, а трети полудели и мистериозно изчезнали в Южния парк.
Най-красивото момиче виждано някога в региона – Северина, също изчезнало безследно. Някои легенди предполагат, че тя се вледенила, докато седяла на върха на градския фонтан, а с идването на пролетта (което отнело пет десетилетия), местните жители пребоядисали фонтана, а изваяното й като скулптура тяло останало да напомня за най-дългата зима. Други са единодушни, че Северина никога не е съществувала и всичко разказано дотук в тази история е плод на лудата баба Весела, която я измислила, за да плаши внуците си с човешко същество, което не умеело да обича.