Минало е нещо като лято

Не, наистина не мога да повярвам,
че времето е просто част от някаква си вертикална линия.
Противно ми е да го пиша с цифри,
да го систематизирам в петолиния.
От сухото в устата си разбирам,
че Минало е нещо като лято.
Нещо средно между зима и убийство,
между Златен век и панихида.
Пет живота съм живяла вече. Дали са девет общо?
Страх ме е да преброя каквото и да е, а нямам избор.
Предметите във спалнята ми са 32, във кухнята са повече от двеста.
Точките на черната жилетка - 118, а "108" ме преследва денонощно.
В ръкавите си крия жълти листчета, залепнали са, за да помня.
Паметта ми е стоическа, издържа всякакво организиране.
Нямам спомени от детството си,
по простата причина че не се е случило на мен.
Живеейки интуитивно, един билет съм си продупчила-
за пътници - слепци със кучета, без време.

Къде е краят? Т'ва са глупости. Летаргията ще си свърши работата.
Безкрайно е морето от сапуни. Важните ни мисли са хотел.
Чекират се и се заключват, докато не дойде сметката за тока.
Във вените ми точно в този миг са спрели всичките секунди преди срещата ни.
Инфарктно е, дано разбираш. Дано ласкаеш се от липсата си.
Дано си глупав като мене, достатъчно, за да харесваш 300.
Достатъчно, за да си там където си в момента.
Ако ме научиш, ще изтрия цялия си куп от съчинения,
за да започна пак да пиша кратко.
Ще спра дори да слушам композиции с виоли,
ще се науча да живея еднократно.
И някой ден, това е без съмнение
ще се изгубя в блатното си кръвообръщение.
Дано. Тогава ще пресичам улиците на червено
и ще ме псуват с право другите, които са със всичкия си.
Разумните навсякъде около мене
ще станат лудите в плейлистата ми.

По коридорите с проглушителни стенни часовници

Не съм вкусвала по-сладко нещо от размекнатите ти думи,
от въздуха, който вдишваш докато повтаряш неизбежността на която сме обречени.
Не съм вербувала по-голям процент от волята си всяка нощ,
в която те няма, в която пристигат ръждясалите вагони на откровенията ни.
От тук, до гръбнака на нечии чужди палмови плажове,
през коридорите с проглушителни стенни часовници,
до изтривалките на свалени от трона кралици,
паднали в забравата на величието си,
навсякъде, любими, стъпките ти са татуирани по зениците ми
и никакви остатъчни вълнения на сантименталност
не могат да ме накарат да бъда каквато съм била преди да те срещна.
Отровена съм от райските ти градини,
от забранените им плодове и драскотините,
които си нанесох, докато се катерих по овошките им.
По-щастлива не съм била от болката, с която те изсмуквах от пръстите си,
докато се опитвах да те опиша, такъв какъвто си.
Получих комплименти за правилно поставените ти запетайки,
ритмичните тирета, които ти слагах,
подточка А, подточка Б и прилагателните, с които те римувах в скоби.
По една монета, за всяка рима, която закачах зад името ти с телбод
и шепа пирони да дозакова глезените и после китките си на библейския ти гръбнак.
Усукана съм във влакна, които не мога да изплета с ръцете си в примка,
за да сложа края на живота без теб...
Цялата ни любов е равносилна на Елиада, на псалмите Давидови
и двайсет и две от най-хубавите минути след десет вечерта.

Точка на пречупване

Познавам точката си на пречупване,
но искам твоята да видя.
Да я подразня със върха на показалеца си
и да я целуна, за да мине.
Разказвам ти за точката си на пречупване
като за стара, бойна рана
гордееш ли се с мен,
че все така чуплива съм останала?
Не знам. Познавам се от теб,
това което виждам, че ти виждаш.
Ако се счупим някой ден,
ще бъде, ако ти поискаш.

Събуждане

Рано е. През клепачите Слънцето гони съня.
Да ставаме. От полу-сънища полу-умрял е света.
Да тръгваме. От корозия страдат не само скалите.
Лесно е. Трябва само да си отворим очите.

Предтсави си, че има един прозорец

Представи си, че има един прозорец, от който можеш да видиш и Александър Невски, и новия терминал на летище София. От него се вижда и последната спирка на метрото в Обеля, и Айфеловата кула. Ако вдигнеш глава ще видиш пръстена на Сатурн и на комшийката прането. А той е един свръх-малък, обидно тесен прозорец, през който дори главата не можеш да си изкараш навън. Даже юмрука ти не минава.И е толкова замазан и мръсен, че почти нищо не се вижда. Обаче като долепиш ухо, през него се чуват бухали, песни на кучета, някакво дете на пързалката. Циповете на якетата на замръзналите пешеходци потракват в шушляците им, а някой някъде на слушалки си мрънка под носа песен на унгарски. В Йерусалим юдеите си удрят главите в камъните на Стената на плача. На Журналистическия факултет, млади кандидат-студенти правят същото. Чуваш как в трамвая си дупчат билетите, някой боядисва дръжка на врата в съседния вход. Ако си завреш носа през мижавия прозорец, какви ли не неща ще подушиш. И като го върнеш обратно, дишането в стаята ще спре да съществува, когато има толкова много за чуване и виждане отвън.

*

Имам незабавното желание да си от памук.
Да те натъпча в джобовете си,
в ботушите си, там при палеца, където ми е голямо.
Да си сложа и в ушите, в носа,
всички дупки да си уплътня с тебе искам.
И като ме питат "защо си се натъпкала цялата с памук, Гергана?",
да им кажа, че това си ти
и нямам никакъв избор,
освен да те нося със себе си.

Great kisses kill faster

Малко остава да ни бъде достатъчно, каквото вече имаме, но не стига, защото сме проектирани да нямаме паузи. "Ти спиш, сърцето ти не си почива" - имаше такава реклама. Харесва ми да вярвам, че сме повече, отколкото се вижда, че сме Тук на кратка разходка, в която през повечето време със забити в земята погледи пръскаме заразната си неудовлетвореност. И защо? Защото винаги има повече от това, което ни е позволено да имаме. Разбираме любовта към другите като отговорност, която трябва да носим, да свикваме с чакането, да се напасваме към разминаванията и да бъдем заедно, въпреки, че вече отдавна сме се свързали достатъчно. Харесва ми, че е просто като да зашиеш копче на палто. След няколко бода то е вече зашито и няма нужда да продължаваш да вкарваш конец в дупките. Но, го правиш, докато не се избодеш, докато не нацапаш всичко с кръвта от пръстите си, а иглата не се счупи в някоя от дупките, защото вече няма място дори да премине. Любовта е да ни свърже, после просто трябва да я носим със себе си и да продължим нататък. Към следващото незашито копче. Ако поне един човек в живота ми беше на моето мнение, щях да го обявя за луд. Слава Богу лудостта се предава с целувки.

След края на маите, идвали юните

Вървя по реслите на чужди истории-
дезориентирана от несподелената им идилия.
Адресанти, арестанти на собствените си чувства,
натоварени от родословието на цяла фамилия.
Късно е да римувам името ти-
правили са го и други, сигурна съм.
Мога да опитам да свиря по струните ти,
ако не ти пречи, че теоритически изнемогвам.
След края на маите, идвали юните,
след тях сигурно потоп изпарения.
Вечер - абстракции, а сутрин безумие,
редувам с освиркване добри намерения.
Не си задавам въпросът "защо",
той е за тези, които харесват тъгата.
Мен ме измъчва банално "акО"
и какво е без теб самотата.

Ханс си губи телефона и му го намирам аз

На трети януари сутринта (към 2ч.) се прибирах с таксито и бях така на около бутилка бяло вино и 2-3 дръпки хашиш, което ме прави много концентрирана да не си изгубя нещо. Като слизах от колата си напомних "Погледни седалката да не ти е паднал телефона". И погледнах, телефона беше там, взех си го. Докато вървях към входа осъзнах, че това не е моя телефон. Прецених, че ще взема решение като се наспя, защото в онзи момент повече ме интересуваше зависимостта мравка-хлебарка (нещо, върху което разсъждавам от години). А именно, защо ако в къщата ти има мравки - няма хлебарки и това ли е начина да се справим с хлебарките, като заселим мравки в дома си? И, да, ако както предполагам именно това е начина, колко мравки трябва да засели всяко домакинство, при положение, че никой не може да бъде сигурен точно колко хлебарки обитават дома му?
Събудих се към 9ч., обаче ми беше лошо и продължих да си лежа с надеждата да поспя още малко. В просъницата си помислих, че понеже менюто на телефона е на немски, сигурно е на някой чужденец. "Дано да успея да му кажа, че съм му намерила телефона преди да е излетял със самолета".
Станах в 10 и видях, че има 2 пропуснати повиквания от сутринта. Викам си "Да, ето това сигурно е някой негов близък, който търси телефона". Набрах. Вдигна ми жена, която каза, че след 30 минути Ханс излита за Германия и са на летището. С истеричен тон ми заповяда да им го донеса. Обясних- живея в Надежда 6, тъкмо ставам, лошо ми е, няма как. А и за 30 минути е абсурд да стигна до другия край на вечно разрастваща се София, в първия работен ден на 2012-та. Ама, викам, нищо, че тази жена е груба и неприятна, аз няма да прецакам Ханс. Ханс сигурно просто иска да си тръгне далеч от нея. Ханс сигурно живее в Берлин и е ходил поне веднъж на театър, за разлика от тази, да кажем Донка, която незнайно как е хванала Ханс за гадже изобщо. Извиках такси, връчих телефона на шофьора и го пратих към новия терминал да ги търси.
Отново легнах да поспя. Сънувах, че съм на голяма поляна през нощта, а дъжда от падащи звезди изглежда като шепа ориз хвърлена във въздуха. Толкова много, изгарящи като бенгалски огън, бързи, мигат и умират, противно на всички физични закони. Имах чувството, че ще ми паднат на главата и залягах при всяка една, която политаше към мен.
-Драконът лети - каза някой, някъде, зад гърба ми, в онези сънища, в които хората нямат лица, защото дори не са хора, а Присъствия.
Очевидно този призрак искаше да каже, че Черния дракон, който аз познавам като Зелен се е раздвижил, защото нали това е неговата година. Обикаля. А когато размаха крилете си, звездите падат, отвяни от силата, с която размества Вселената.
След полетите, горе в черното,
пак отваряме очи във дребното.
На обяд изпих един айрян
и града от малък, стана пак голям.

Просъница седи ти на перваза

Просъница живее на последния етаж.
Просъница простира ти прането вечер.
Криеш, че е идвала у вас.
Просъница отдавна ти се врече.

Просъница седи ти на перваза.
Просъница с разтворени крака.
Не бих могла да я намразя,
Просъница е с мойта голота.

Просъница те кара да заспиваш.
Просъница те ползва всяка нощ.
Събужда се да те завива,
Просъница си тръгва в полунощ.