Още чувства...

Първо, трябва да се започне от това, че аз съм УЖАСНА! ОТВРАТИТЕЛНА! Минах през фази от самозабрава до пълно себеотрицание и обратно, като минах и през еуфория от новото, клаустрофобия от старото, носталгии всякакви, пак клаустрофобия, обаче от новото, духовно извисяване, пълно духовно падение, физически ексцесии, ........ (попълнете празното) и всичко това за една година. Днес празнувам една година емоционално авто-изнасилване, затова ми е важна тази дата 6 септември. И, за да завърша сикълът (ще го пиша със "с", за да не се бърка с другия) и официално да навляза в следващия (Боже, опази от повторения!), няма как да мина без абсолютно изтощителен и никому непотребен, дълъг и тежък анализ на причините и следствията. ТАКА!
ПЪРВО! Започнах да пиша със скоби-вметки, в и без това дългите ми изречения (което мразя! МРА–ЗЯ като читател), което е супер тъпо и много ме кефи.
Не...Чакай малко... Не са минали 365 дни все още. Ще го оставя за финала на този блог, а сега ще пиша за чувства.

...

Спирки по пътя са казваш.
На всяка една от тях мога да сляза
и да си тръгна с билета в ръката си.
Снимки са.
Продупчени от нервния ми пръст,
който дълбае за злато,
вместо да го създава.
Алхимическа кал.
"Мир" е симфония в черно.
Плод на убийства
и леки пиянства.

"Обичам" е дума изрязана от вестници.
Буквите в нея са от много заглавия.
Но никой не реже от непрочетен вестник.
Апликациите ми са от многоточия,
в които си ти.
В които съм аз,
докато гледам през очите ти.
В които пък се отразяват
отминаващи спирки.

Докога да се возя?
Дали мометът настъпва,
когато признаеш пред себе си,
че дори ТИ пускаш корени.
Но, навътре.
Добре, че ме пълнят Отгоре,
за да не се изсмуча докрай.
Така кална имам малко по-голям шанс,
отколкото златна,
но на грешната спирка.

И, все пак...
Все пак.