под струпаните в средата на нищото ми изрезки.
От вестнци, от календари,
от недопушени цигари,
от сплетени на плитка коси,
които в тъмното на гардероба си
някога са пазели спомен за нечия младост.
Почти те виждам
как се издигаш от купчината ветропоказатели,
зелени светещи кълба в ниския слой на атмосферата ми
и други стъклени кълба на гадатели-
комедианти на вярата ми,
на сярата ми, която по природа си гори
с такъв ярък пламък.
Почти те виждам
под камъка си,
където си спомням, че в предишен живот те зарових.
Боли ме от силната еуфория
на предстоящата катастрофа.
Най-малко два стиха могат да образуват строфа.
Най-малко два.
Почти те виждам през тях.
почти се докосваме в липсващата страна...
ОтговорИзтриване