вторник, 30 ноември 2010 г.

Aurora




Лековатата ми рокличка се надсмива над момиченцето,
което не сваляше дънките и ужасните сребърни пръстени,
с които ни беляза грънджа. Откакто Кърт го няма,
света е с една идея по-красив и тъжен. Сега съм розова.
Парфюмът ми е от черешки и зелени ябълки.
Надсмива се на дългото лежане на тревата в парка,
до някое момче с кухарка. Сега момчетата са възрастни на 20.
С ризи, панталони и калкулатори.

А аз съм ретрото на ретрото на ретрото.
Просто искам да бъда безнаказано свободна.

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Тайна


Отключи ми белезниците – престъпница съм знам.
Не ме наказваш с тях, а ми намираш оправдание.
Създание в лисича кожа съм.
Под нея винаги съм гола.
Очите ми примамват всички паметници на културата.
По стълбищата им, във асансьорите,
в задния им двор и по терасите...
Навсякъде била съм
и ще бъда
тайна.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Цветът на салфетките


Възрастните двойки във филмите. Онези баба и дядо, които пазаруват в супермаркета и се карат за цвета на салфетките. Изглеждат твърде възрастни, за да пазаруват сами, камо ли да имат енергията да участват в кавга за нещо толкова еднократно.
Онези момичета, като мен, като теб, които пишат и четат за самотата. Самотата вечер в компанията на шумна компания. Самотата в осем годишната връзка, която се опитваме да превъзмогнем със следващата шестгодишна такава.
Надявам се да е някаква перверзна старомодност, защото иначе може да се окаже, че свободата, която жадуваме ни поробва повече, отколкото годините прекарани със някого. Плашещата мисъл е, че вече не можем да правим разлика между истинските си желания и това, което се очаква от нас да бъдат желанията ни.
Изглежда все пак искам, когато стана на 80, да се скарам за цвета на салфетките с някого, а после да го хвана под ръка и да го целуна по бузата.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Сънища


Когато те има и когато те няма,
събират боклука в четири сутринта и ме будят.
Когато те има и когато те няма,
чешмата в банята капе, колкото и да завивам кранчетата.
Когато те има и когато те няма
Лист ме приспива.
Откривам, че когато те има и когато те няма
всичко е същото.
Само аз не съм.
Само сирените в главата ми сутрин не са.
Когато си тук, нямам нужда от вино.
Когато си там, нямам нужда от себе си.
Спя.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

7+3


Едно малко момиченце излиза всяка сутрин за училище. Слиза с асансьора от десетия етаж. Когато се прибира от училище, може да се качи само до седмия. Останалите три качва по стълбите.
Понякога не ни достига съвсем малко, колкото и да се надигаме на пръсти.

неделя, 14 ноември 2010 г.

Viva la...хм...нещо си там...


Номерът е да си дотолкова освободен от предразсъдъци, че да откриваш клишетата като нещо, за което света не подозира. Да си трезвен дотолкова, че гравитацията да е любимата ти въртележка. Да ти хрумнат страхотни неща, докато гледаш филма, който не е модерно да ти е харесал. И после да се скриеш в другата стая, за да изпушиш тайно една цигара, въпреки че си на 26 и се криеш от обща култура и незнайно от кого точно. Когато не умеем да бъдем свободни, ставаме истински революционери!

събота, 13 ноември 2010 г.

АРТ*ФАКТИ



Розово ветрилце от френския двор
разбивало мъжките сърца на благородници,
които отдавна са само кости,
а ветрилцето - артефакт от досадни романи.

Когато артът липсва в разговора,
остават само фактите.

петък, 12 ноември 2010 г.



Зад Слънцето няма сянка.

неделя, 7 ноември 2010 г.

Продължения


Аз имам ръцете на мама,
а мама има ръцете на баба...
Баба има шест котки, десетки цветя
и зелена градина, в която всичко само се ражда.
Когато мама се смее, изпълва стаята.
Тя прави най-вкусния бисквитен сладкиш.
Ако ги познавах по-добре,
може би щях да зная каква да бъда.

И едно пиано с виола...



От време на време римувам името ти,
но не го пиша, а само така на ум.
Когато минавам от там,
когато търся в себе си...
нещо.
Думите ми са едни такива изтъркани...
Вече всичко си чувал и виждал.
Няма повече.
Само еднообразие,
което възпитава самосъхранение.
И едно пиано с виола,
които приличат на пролет от разказ на Набоков,
но вероятно са просто под наем.
Вероятно са...
по-вечни от много светулки затворени в буркани.
И тайни,
безкрайни
в трамваите
глътнати
от зяпнали мухи.

вторник, 2 ноември 2010 г.

Folder *Минало*



Когато мълчим, зазяпали мониторите си като прекрасни гледки,
по-прекрасни от изтичащото време, дали отричаме, че идва краят
или себе си отричаме с цигулките на тази преходност?
От някой филм долавят ги ушите ми и бързо спирам телевизора,
но пак ги чувам. Звучат в мълчанието ни,
в усмивките с които го прикриваме в спокойствие,
в салфетките, в които го завиваме грижливо,
преди да го изхвърлим през прозореца...
Звучат в утехата, че утре пак ще сме Онези,
мечтаещи за някое созополско хотелче.
Мониторът те взе и ми остави снимки,
които пазя в папка "минало".
Върни се...

понеделник, 1 ноември 2010 г.

За всеки случай


-Дефибрилаторите са на мода.
-Предлагането според търсенето.
-Започвам да си мисля, че наистина ни пръскат с нещо от въздуха, което първо се проявява като хрема, а после прераства в безразличие.
-А, ти помниш ли, че едно лято прекарахме в катерене по дърветата, когато бяхме деца?
-Аз никога не съм била дете, не ставай нелепа! Слушаш ли изобщо какво говоря?
-Да, винаги. Но, ти говориш едно и също. Страдаш от хронична емоционална параноя, че никой не знае как да използва дефибрилаторът, който носиш в чантата си "за всеки случай".