Докато смъртта ни събуе

По един чифт обувки ни е дадено да имаме.
Калта ги променя, водата измива.
След години се скъсват, остават без връзки,
понякога боси сме, вървим на пръсти.
Свободни зариваме стъпалата си в пясъка,
летим устремено към края на лятото.
И в крайна сметка пак с обувки влизаме у дома си.
Лекуваме дълго мазолите-
не винаги е удобно да бъдем на себе си.
Отново пътеките, отново завоите,
пак по безкрайните улици, си припомняме ролите
и ловим с рибарски въдици изобилие от оскъдното
с мокри крака от раждането, чак до отвъдното.
Докато смъртта ни събуе.
Доакто не литнат петите,
открили безсмъртното знание на пра-дедите ни.
Тогава може би се вижда Отгоре
много по-ясно какво сме изходили.

Човек често се спъва и на гладка пътека,
но не обувките в крайна сметка правят човека.

Откровение

by steveharrisphoto

 

Емоциите - плод на хормони, коктейли, тютюнев глад...
нищо не са, даже и Нищо не са.
Въпрос на фантазии, на вдъхновения,
на изтрезняване от "реалния свят",
дето и него го няма...
Сега не е време за писане, нито за слушане,
време е да се подреди библиотеката.
Да се купят папки и да се архивира.
Да се соритрат всички метафори, клишета и прочие.
Да им се сменят подвързиите, заедно със зимния гардероб,
защото много се каза, но и много се изговори.
А, рядко така се обича, както сега -
без да има нужда от рими, от думи,
от дорисуване на нюанси, чрез техниката на поезията.
Чрез нейното "тайнство" и "магия"
и съмнителните й случайни прозрения.
Сега пулсът е бърз, вените пълни,
но не от плодящото се въображение.
Сега с двойно сърце очаквам да се завърна
отново в пашкула, преди голямото откровение.

И аз така се губя понякога

И аз така се губя понякога-
будя се, тръгвам по нощница...
по-рошава не мога да стана от вятъра.
Спъната, смачкана от възглавницата,
с тридесет градуса по-топла от всякога,
по чорапи за сън,
въртя си копчето като в приказка.
На Валери Петров, разбира се -
ти ми я пусна веднъж преди заспиване.
Толкова много приказки съм изпуснала,
че цяла Кутия измислих,
за да наваксам някакси.
Но, все тая- пътят е време,
времето - път.
Колко по-сложно може да ни изглежда?
Въртим се във кръг,
а всичко накрая все пак се подрежда.
И се будим - сомнамбули безпаметни,
с дъх на розе и цигари.
Пръгърнали в най-студената зима
презрелите светофари.

Буря

Облаци, мъгли и налягане в тъпанчетата.
Бучи в ушите ми свистящия вятър.
Ах, как летим с теб над тия неясни небета,
дето не искат телата ни
и ги бутат надолу да падат,
защото са противоестествени там,
пък на на мен така добре ми седи душата ти,
че светкавици съм готова да хвърлям
на облаците под мен.

Рано или късно

 

От сменящите се сезони знам, че всичко рано или късно си отива,

но твоята любов не давам, нито тялото ти искам да изстива.

Не искам циганките да гадаят дланите ми,

нито картите да ми предричат път,

защото именно заради тайните

и двете ни души облечени са в плът.

No drama queen

Смея се на себе си, когато ти казвам,
че от драма нямам нужда във живота си.
После виждам блога си и разбирам,
че без нея ме напускат думите.

Единствената ценна единица

Няма време, но то пък кога ли е стигало?

Кога ли изобщо някой е казвал

"Достатъчно имах, живях и опитах от всичко,

целунах всички момичета, колкото можех обичах".

Затова ни е странно, когато някой с такава любов

изпълни със смисъл живота ни

и в едно име събира целия свят.

Какво да го правим тогава, освен време да му дадем.

Единствената ценна единица.

Какво да правим освен да се изгубим съвсем,

да се дадем до последната си частица?