Докато смъртта ни събуе

По един чифт обувки ни е дадено да имаме.
Калта ги променя, водата измива.
След години се скъсват, остават без връзки,
понякога боси сме, вървим на пръсти.
Свободни зариваме стъпалата си в пясъка,
летим устремено към края на лятото.
И в крайна сметка пак с обувки влизаме у дома си.
Лекуваме дълго мазолите-
не винаги е удобно да бъдем на себе си.
Отново пътеките, отново завоите,
пак по безкрайните улици, си припомняме ролите
и ловим с рибарски въдици изобилие от оскъдното
с мокри крака от раждането, чак до отвъдното.
Докато смъртта ни събуе.
Доакто не литнат петите,
открили безсмъртното знание на пра-дедите ни.
Тогава може би се вижда Отгоре
много по-ясно какво сме изходили.

Човек често се спъва и на гладка пътека,
но не обувките в крайна сметка правят човека.