СЕГА

Art by Shyanam

Не помня гласа на мама, 

нито името на първото куче което обичах.

Не помня защо бягах от час по история 

или кога за последно докато говорех за миналото, си приличах.

Не помня кога с татко започнахме да си пращаме линкове,

нито какво пишех в писмата до Таня.

Забравих какво ни е свързвало с Лили, с Яна и Моника,

с Петя, Невена, Екатерина...

Не изплуват никакви сантименти вече от малките часове на летата,

когато май с някого бяхме някъде и нещо се случи с телата ни.

Не се сещам защо съм писала половината от думите в тефтерите в шкафа,

нито кои са тези двамата, които днес на улицата ме спряха

и ме прегръщаха, и съм им липсвала, и защо не се обаждам вече и прочие...

Не запомних нито един рожден ден като хората,

не потърсих нито една изгубена обеца в чекмеджетата си.

НЯМАМ ПРЕДСТАВА къде си губя и времето, 

когато пак не ми стигне деня и умирам да затворя очи под тавана.

Къде ми е новата тениска, която си купих в сряда?

Облякох я само веднъж, само веднъж я изпрах, след като я накапах със спагетите,

които... с какъв сос бяха?

Но, пък помня розовата ти риза (която не съм ти казвала, но не ми е любима)

как се вее на гърба ти в Созопол, когато взех името ти преди малко повече от година.

Помня, че вече знам как да плача от щастие,

от невъзможност да събера всичките си емоции в реч.

Сещам се как веднъж те чаках В БЛАГОЕВГРАД по нощите,

полудяла от притеснение, че ужасната ти кола ще поднесе на магистралата, в реките ѝ.

Как ни стигаха два часа сън на денонощие,

защото не от сън черпехме сила,

а съня черпеше сила от нас.

Помня те по-добре, отколкото себе си,

сигурно защото сега Аз съм СЕГА,

не съм утре, не съм вчера,

не съм осъзната във намерения,

неопределена, възможна съм всякаква,

някаква, такава една.

Твоя.

Докато ме има в мислите ти

  

Art by Alain Laboile

Докато ме има в мислите ти- тук съм-

разхождам се в кварталните пространства,

междублокови, накацани от птички,

останали със мен във локвите да странстват,

да наблюдават как неправилно пресичат всички

и как прането на съседите със вятъра си сменя танца.

Докато заспиваш с погледа ми пред очите си-

живея - имам си чадър, ключодържател,

в аптеките разменям витамини за парите си,

участвам само в дребни хулиганства-

от страст, от скука или от съмнение,

да пълня крачките до следващото "С тебе"

в очакване на някакво, каквото и да е, нищожно Вдъхновение,

колкото да мина през прогнозата за времето

Докато ме викаш от прозереца с подсвиркване,

аз имам Някъде- да се прибрам или да излизам.

Да ходя в други градове, да чакам на опашки,

да се засмея на шега, която ни най-малко не разбирам.

Да кашлям улиците и настинките на другите,

да спирам припозналите се в лястовици,

да се задъхвам и все повече да подозирам,

че само устните ти ме легитимират. Вярно е.

Докато те има - мен ме има. Толкова е просто и е лесно.

Не мога да си обясня, когато гледам стари снимки,

когато се чета, от времето преди да те обичам,

дали съм вярвала, че цветове били са тези сенки,

които с мили думи съм наричала?

Не помня нищо - само тебе. За другото не ми се пише.

Не ми се пее, нямам време за нищо друго, само за да те обичам.

Erase and rewind

Като излизах пъхнах дъвка в ключалката.

Исках да видя какво е нужно, за да я счупиш.

Дали толкова силно искаш да ни върнеш там, 

където вече ни няма

или пък би си спестил носталгията по миналото,

ако правилно оцениш усилието ми

по гнезденето на закрито,

което държи тавана ни включен към антената на мобилния оператор?

В кой клас учихме за тъгата?

Ето. Тълпата...

Тичат към нас да ни питат за времето.

Под атака сме най-ясно заедно.

Стоп.

Спри всичко на пауза.

Върни назад записа.

С гръб към стълбите,

които водят към другата линия на метрото.

Върви.

Слез на спирка "Паралелна".

Ще ме видиш отсреща как се вдигам от спъване на пешеходна пътека.

Дай ми ръка, открадни ми часовника.

Бездруго като луд се върти и не служи.

Ще съм усмихната зад червилото,

а мухата в окото ми ще литне обратно,

докато гасне цигарата под запалката ти.

Здравей.

За ходещи по въже

Случва се, да не знам къде е север,
по твоя счупен компас да гадая,
да свързвам посоките с кабели,
жакове някакви,
не разбирам,
не ме интересува, само да плейне,
да светне дисплея и да подкарам машината.
Картата светва и ето къде.
Безплътна магистрала с табели за вълци и мечки,
между тунелите в планината,
пътната помощ не говори английски
хърватския ни е лош, няма уиски
Настроението е мегафонно,
говорим без ниски, не се чуваме,
блокирам и пак сме си в кухнята.
Китайската роза е еднодневна мащеха,
дебне от ъгъла колко вода ще изпием.
Ако е малко е лошо, ако е много е зле.
Няма насищане нищо в конструкцията.
Ние сме кубчета от най-простите-
Рубикуб от Китай - едва се въртим
Скърцаме.
Цветовете ни падат, като че ли е есен.
А, то май, вече е есен?
Красива ще е, обещаваш...
Устройва ме.
Грозното е твърде много навън, зад тази врата.
Обичаш ме, отговарям ти,
че няма нищо друго на тази земя,
което ме кара да чувствам, освен дъха ти безсънен,
който бавно пълзи по гръбнака ми,
докато трае нощта.
А, сутрин е пълно.
Сандвичи, чанти, кецове за физическо,
сухото мляко разтвяраш с вода.
Ще си доспиваме малко,
крадци на минути.
15 са супер, но може и 5.
Не съжалявам за нито едно ранно събуждане,
само за разменените целувки за сън.
После сънувам, че простирам пъстърви-
щипвам опашките на червено въже.
Не ти харесва, че не сме стигнали първи
и рибарите са ни оставили само 22.
Мрънкаш, танцуваме, плача, римуваш ме
"Гергана във вана потапя лале".
Много си глупав, когато си същия
като мен си хвърчило, останал дете.
Стига ти.
Достатъчно самодиви са си пробвали ноктите по твойто лице.
Гърба ти аз искам- да си го татуирам-
ще ми е "Пътна карта за ходещи по въже".

Изтребител на гараж

Звъня на вратата ти, безсрамна и гола под шлифера.

Струвам колкото бъркалката на кафето ти.

Отива ми да съм в роля, гледай как премятам коса през рамо.

Стига ми само да се загледаш със секунда по-дълго в дупката на чорапогащника ми.

Да, коленете ми винаги страдат, когато ми е хубаво.

Чупим чаши, пилеем запаси - аз вече нямам, дай малко от твоето.

"Ето", казваш, "това ми е всичкото", 

но криеш, знам, зад гърба си, стискаш в юмрук още.

Искам това, което не искаш да ми дадеш.

Тук съм, за да събирам дълговете ти към предишни кредитори.

Аз съм най-големият ти кошмар-

бирникът, за който искаш да се ожениш.

Но, нали ти ми се обади-

опитен кръводарител,

изтребител на гараж,

терапия за вредители.

Твоя съм.

Опитай.

Опит за летене

Струват си, казвам ти, всичките ни предишни опити да полетим, 

празните ни легла до пълните пепелници,

невкусните целувки и чужди навици, с които е трябвало да се съобразим,

уморените птици по крайпътните жици...

Струват си всички повърхностни мисли, 

с които умовете ни са се заблуждавали, че се хранят с мъдрост

Всички изгубени телефони, на които сме обещали да звъннем,

всички стъкла забити под ноктите от счупени чаши във мивката,

всичките "аз си знаех, че така ще стане" и по коленете ни синките.

Струват си, казвам ти, всичките обиди на бащите ни,

всичките рани от майките ни,

които са ни довели до тук-

в тела на грешници да четем вестници,

вместо посоката да познаваме по звездите.

Защото само опитът за летене има значение,

само той и мечтите.

*

Толкова е трудно да ме има, когато те няма,
да си спомня какво се прави, когато не си тук.
В началото на тази любов ми каза, че съм от момичетата,
за които трябва адски много внимание.
Така, де... знаеше в какво се забъркваш.
Виждаше и тогава-
гладна съм изглежда повече, отколкото мога да поема,
затова ти поръчвам със задна дата-
да излекуваш всичките ми минали рани,
да ме направиш по-добра, отколкото мога да бъда,
да ме надживееш, защото се страхувам да страдам по теб,
да ме научиш на всичко, което знаеш,
да не ме нараняваш никога, да не ме изоставяш,
нищо да не е по-вълнуващо и важно от мен,
поръчвам ти да не подлежиш на нито една кармична зависимост,
защото все още се будя нощем и гледам тавана надявайки се,
че не се е завъртяло Колелото на късмета с моята болка в стрелката.
После ще мисля за сметката, сега нямам грам мозък,
цялата съм само нервни окончания.
Сърцето ми ти си-
свито на лешник, на пешка върху тази дъска, която света представлява-
за рязане на месо и кости, на пръсти, които не си знаят мястото,
на устни, които развалят ритъма, на време, което нямаме,
на денонощия, които не стигат,
но въпреки това успяваме да пропилеем в надежди,
в страх, че страховете ни няма да се окажат безпочвени.
А, те само краката ни са такива.
Искаш да бъда щастлива.
Ще бъда щастлива,
ако си по-силен от мен, по-мъдър, по-честен,
по-здрав и добър.
И, ако никога повече не ми говориш за вероятности,
които ме плашат до отчаяние,
че един ден ще сме толкова объркани,
ще сме изпаднали в незнамсикакво състояние
и ще забравим кои сме
един за друг.

Докато смъртта ни събуе

По един чифт обувки ни е дадено да имаме.
Калта ги променя, водата измива.
След години се скъсват, остават без връзки,
понякога боси сме, вървим на пръсти.
Свободни зариваме стъпалата си в пясъка,
летим устремено към края на лятото.
И в крайна сметка пак с обувки влизаме у дома си.
Лекуваме дълго мазолите-
не винаги е удобно да бъдем на себе си.
Отново пътеките, отново завоите,
пак по безкрайните улици, си припомняме ролите
и ловим с рибарски въдици изобилие от оскъдното
с мокри крака от раждането, чак до отвъдното.
Докато смъртта ни събуе.
Доакто не литнат петите,
открили безсмъртното знание на пра-дедите ни.
Тогава може би се вижда Отгоре
много по-ясно какво сме изходили.

Човек често се спъва и на гладка пътека,
но не обувките в крайна сметка правят човека.

Откровение

by steveharrisphoto

 

Емоциите - плод на хормони, коктейли, тютюнев глад...
нищо не са, даже и Нищо не са.
Въпрос на фантазии, на вдъхновения,
на изтрезняване от "реалния свят",
дето и него го няма...
Сега не е време за писане, нито за слушане,
време е да се подреди библиотеката.
Да се купят папки и да се архивира.
Да се соритрат всички метафори, клишета и прочие.
Да им се сменят подвързиите, заедно със зимния гардероб,
защото много се каза, но и много се изговори.
А, рядко така се обича, както сега -
без да има нужда от рими, от думи,
от дорисуване на нюанси, чрез техниката на поезията.
Чрез нейното "тайнство" и "магия"
и съмнителните й случайни прозрения.
Сега пулсът е бърз, вените пълни,
но не от плодящото се въображение.
Сега с двойно сърце очаквам да се завърна
отново в пашкула, преди голямото откровение.

И аз така се губя понякога

И аз така се губя понякога-
будя се, тръгвам по нощница...
по-рошава не мога да стана от вятъра.
Спъната, смачкана от възглавницата,
с тридесет градуса по-топла от всякога,
по чорапи за сън,
въртя си копчето като в приказка.
На Валери Петров, разбира се -
ти ми я пусна веднъж преди заспиване.
Толкова много приказки съм изпуснала,
че цяла Кутия измислих,
за да наваксам някакси.
Но, все тая- пътят е време,
времето - път.
Колко по-сложно може да ни изглежда?
Въртим се във кръг,
а всичко накрая все пак се подрежда.
И се будим - сомнамбули безпаметни,
с дъх на розе и цигари.
Пръгърнали в най-студената зима
презрелите светофари.

Буря

Облаци, мъгли и налягане в тъпанчетата.
Бучи в ушите ми свистящия вятър.
Ах, как летим с теб над тия неясни небета,
дето не искат телата ни
и ги бутат надолу да падат,
защото са противоестествени там,
пък на на мен така добре ми седи душата ти,
че светкавици съм готова да хвърлям
на облаците под мен.

Рано или късно

 

От сменящите се сезони знам, че всичко рано или късно си отива,

но твоята любов не давам, нито тялото ти искам да изстива.

Не искам циганките да гадаят дланите ми,

нито картите да ми предричат път,

защото именно заради тайните

и двете ни души облечени са в плът.

No drama queen

Смея се на себе си, когато ти казвам,
че от драма нямам нужда във живота си.
После виждам блога си и разбирам,
че без нея ме напускат думите.

Единствената ценна единица

Няма време, но то пък кога ли е стигало?

Кога ли изобщо някой е казвал

"Достатъчно имах, живях и опитах от всичко,

целунах всички момичета, колкото можех обичах".

Затова ни е странно, когато някой с такава любов

изпълни със смисъл живота ни

и в едно име събира целия свят.

Какво да го правим тогава, освен време да му дадем.

Единствената ценна единица.

Какво да правим освен да се изгубим съвсем,

да се дадем до последната си частица?

Снимай ми нещо

Кръвоносна система от пътища, улици, улички, тротоари,

с главна аорта магистралата между нас.

А всичките задръстени светофари

ме карат да пуша повече и да си седя у нас.

Времето се влачи на секунди, а иначе нагло лети,

когато с теб започва поредната сутрин, 

след миг са минали седмици,

а стотиците лястовици са на звезди.

Снимай ми нещо да те догоня,

с някоя нова фантазия да се телепортирам при теб.

Снимай ми нещо банално, да кажем

как хвърляш боклука следобед във пет.

След 24 чАса ще съм на километри

с обратно броене от сто до едно, 

а ти ще ми се струваш на сантиметри,

на два светофара след второто кръгово, но...

Отивам да простирам. 

Утре ме чакай.

Мини през магазина

и купи мляко.

от огъня ти срички

Пукат до ушите ми от огъня ти срички.
Свързвам ги на думи, уж за да те чувам по-добре.
Очите ми разфокусирани все по-лесно виждат между редовете.
Едни такива топлопроводими са ръцете ти,
а от върха им влиза ток във мен.
И въпреки специалността ти,
не изпитвам нужда да те доописвам.
Всичките отминали целувки много думи изразходиха.
А в мен са ферментирали лицата им
и музите им вкиснало напомнят за очакванията,
за обещанията и фантазиите ми за някакво неидващо "утре".
Свърши вече, казваш ми.
Излязал си от този сън.
Събудихме се и внезапно
думите заглъхнаха във мен.
ИЗЛЕКУВАНА Е! ЕТО! ТЕРАПИЯТА СВЪРШИ!
Но, не знаят, неее не знаят
колко нови ноти ти написа в мен.

Защото иначе...

Абстинирам по теб на климатик.
Мислите ми днес виреят само на сянка.
Под твоята искам да легна,
да се свия в утробата й и просто да мъркам.
Да стисна палците ти в дланите си искам
и да заспя, да сънувам каквото и да е,
стига да си там и ти,
защото иначе ще се побъркам.
Защото иначе ще се объркам
и ще започна пак да целувам момчета,
които никога не са ме познавали,
ще се впусна с цялата си страст в някоя поддържаща роля
и ще отида по дяволите.

Home

Когато отворя вратата вкъщи
и видя на прага си на влагата демона
да дебне за въздишка от страх,
аз му казвам да седне
и послушно да гледа каишката си.
Защото леко стъпвам по гърба ти-
питомна и бавна.
Не бързам, оставам дълго
да отнасям песъчинките от хребетите ти,
които вятъра не е пожалил,
да ги пазя влажни в устата си,
докато не станат на звездни прашинки.
От калта им по гърба ти
да пораснат секвои от моите стъпки
и да свържем световете с тях,
за да няма Долу и Горе.
Така всеки демон ще си е вкъщи
и навсякъде демони ще има със нас.

от сън спомени няма

Под завивките топли мравчици пълзят докато спим.
Отворени прозорците са вдигнали бариерите за виденията.
Завиждам на съня ти, че си го допуснал толкова дълбоко.
Да се промъкна искам също в него.
Да ти поразместя мебелите, да се ориентирам в пространството ти,
да ти поразхвърлям, понацапам...
С тебешир да ти нарисувам тухлички по стените,
докато гъделът по кожите ни сигнализира за преминаващи пътници.
На граничен пункт ли сме
или заешка дупка към Огледалния свят сме отворили,
че таква суматоха от призраци ни следва?
Прибирам ги вкъщи, а ти спи,
сънувай от време на време и мен,
нищо че от сън спомени няма.

* *

 

На спирката стари мъже броят минувачите. Кои ли сме ние, какво ли ни води насам? Всичко си имаме, няма за какво да платим на касата. Шоколад предлагам, да не сме се разкарвали напразно. Взимаш две бири и тръгваш след мен. Водя те на мястото, където останах на пет. Избрал си си люлката, към която ме дърпа. Някакви хартийки от вафли и солети ме спъват. Вдигам ги, а ти ме подсещаш за една пропусната. Взех я, казвам. Гледаш ме все едно целия свят говори през мен. Все едно сега от сън съм станала и нямаш търпение да ти кажа какво съм сънувала. Целувай ме по чакълените пътеки, докато бързам към мястото, където да ти кажа обичам те. С пръсти в цветовете на дъгата оставям отпечатъци по теб. Това не е приказка, а релани събития. Всичко е свързано в бяла мъгла. Отвъд нея сигурно има и други, но чувам само теб, виждам единствено теб.