над кръста ти

Не знам защо си мисля за дини,
за зрелия плод на лятото,
ритнат от нахалните ми стъпала,
лепкави от захарта на тялото ти.
От празното в мен, разнасяш дъх на смокини,
на отлежало очакване
и ето, че стъблата ми са сини
от пръстите на краката ми,
увити над кръста ти,
над околовръстното ти очакване,
че всичко все някога свършва,
като сега.
Веднага.
Като безразсъдното ми завръщане
след цялта надпревара.
Гоня се, гоня те, стигам
само като затворя очи.
Мой отдавнашен събеседник
пред безкрайните ми врати,
разпилявам се малко изплашена
от старата ти душа,
от бавната ти походка,
от мисълта да си тръгна сама.
И ето, лежа си в леглото,
изцяло е мое сега,
но си мисля за там и когато
щеше да бъде едно.
Едно като нещо несбъднато.
Сигурно ще си остане така,
но искам да ти покажа отвъдното
като нещо добро.
Като нещо, което изрязваш в списание.
Като нещо ненужно само.
Като всичко, което не знаем за себе си,
което ражда "ако...".