Erase and rewind

Като излизах пъхнах дъвка в ключалката.

Исках да видя какво е нужно, за да я счупиш.

Дали толкова силно искаш да ни върнеш там, 

където вече ни няма

или пък би си спестил носталгията по миналото,

ако правилно оцениш усилието ми

по гнезденето на закрито,

което държи тавана ни включен към антената на мобилния оператор?

В кой клас учихме за тъгата?

Ето. Тълпата...

Тичат към нас да ни питат за времето.

Под атака сме най-ясно заедно.

Стоп.

Спри всичко на пауза.

Върни назад записа.

С гръб към стълбите,

които водят към другата линия на метрото.

Върви.

Слез на спирка "Паралелна".

Ще ме видиш отсреща как се вдигам от спъване на пешеходна пътека.

Дай ми ръка, открадни ми часовника.

Бездруго като луд се върти и не служи.

Ще съм усмихната зад червилото,

а мухата в окото ми ще литне обратно,

докато гасне цигарата под запалката ти.

Здравей.

За ходещи по въже

Случва се, да не знам къде е север,
по твоя счупен компас да гадая,
да свързвам посоките с кабели,
жакове някакви,
не разбирам,
не ме интересува, само да плейне,
да светне дисплея и да подкарам машината.
Картата светва и ето къде.
Безплътна магистрала с табели за вълци и мечки,
между тунелите в планината,
пътната помощ не говори английски
хърватския ни е лош, няма уиски
Настроението е мегафонно,
говорим без ниски, не се чуваме,
блокирам и пак сме си в кухнята.
Китайската роза е еднодневна мащеха,
дебне от ъгъла колко вода ще изпием.
Ако е малко е лошо, ако е много е зле.
Няма насищане нищо в конструкцията.
Ние сме кубчета от най-простите-
Рубикуб от Китай - едва се въртим
Скърцаме.
Цветовете ни падат, като че ли е есен.
А, то май, вече е есен?
Красива ще е, обещаваш...
Устройва ме.
Грозното е твърде много навън, зад тази врата.
Обичаш ме, отговарям ти,
че няма нищо друго на тази земя,
което ме кара да чувствам, освен дъха ти безсънен,
който бавно пълзи по гръбнака ми,
докато трае нощта.
А, сутрин е пълно.
Сандвичи, чанти, кецове за физическо,
сухото мляко разтвяраш с вода.
Ще си доспиваме малко,
крадци на минути.
15 са супер, но може и 5.
Не съжалявам за нито едно ранно събуждане,
само за разменените целувки за сън.
После сънувам, че простирам пъстърви-
щипвам опашките на червено въже.
Не ти харесва, че не сме стигнали първи
и рибарите са ни оставили само 22.
Мрънкаш, танцуваме, плача, римуваш ме
"Гергана във вана потапя лале".
Много си глупав, когато си същия
като мен си хвърчило, останал дете.
Стига ти.
Достатъчно самодиви са си пробвали ноктите по твойто лице.
Гърба ти аз искам- да си го татуирам-
ще ми е "Пътна карта за ходещи по въже".

Изтребител на гараж

Звъня на вратата ти, безсрамна и гола под шлифера.

Струвам колкото бъркалката на кафето ти.

Отива ми да съм в роля, гледай как премятам коса през рамо.

Стига ми само да се загледаш със секунда по-дълго в дупката на чорапогащника ми.

Да, коленете ми винаги страдат, когато ми е хубаво.

Чупим чаши, пилеем запаси - аз вече нямам, дай малко от твоето.

"Ето", казваш, "това ми е всичкото", 

но криеш, знам, зад гърба си, стискаш в юмрук още.

Искам това, което не искаш да ми дадеш.

Тук съм, за да събирам дълговете ти към предишни кредитори.

Аз съм най-големият ти кошмар-

бирникът, за който искаш да се ожениш.

Но, нали ти ми се обади-

опитен кръводарител,

изтребител на гараж,

терапия за вредители.

Твоя съм.

Опитай.

Опит за летене

Струват си, казвам ти, всичките ни предишни опити да полетим, 

празните ни легла до пълните пепелници,

невкусните целувки и чужди навици, с които е трябвало да се съобразим,

уморените птици по крайпътните жици...

Струват си всички повърхностни мисли, 

с които умовете ни са се заблуждавали, че се хранят с мъдрост

Всички изгубени телефони, на които сме обещали да звъннем,

всички стъкла забити под ноктите от счупени чаши във мивката,

всичките "аз си знаех, че така ще стане" и по коленете ни синките.

Струват си, казвам ти, всичките обиди на бащите ни,

всичките рани от майките ни,

които са ни довели до тук-

в тела на грешници да четем вестници,

вместо посоката да познаваме по звездите.

Защото само опитът за летене има значение,

само той и мечтите.

*

Толкова е трудно да ме има, когато те няма,
да си спомня какво се прави, когато не си тук.
В началото на тази любов ми каза, че съм от момичетата,
за които трябва адски много внимание.
Така, де... знаеше в какво се забъркваш.
Виждаше и тогава-
гладна съм изглежда повече, отколкото мога да поема,
затова ти поръчвам със задна дата-
да излекуваш всичките ми минали рани,
да ме направиш по-добра, отколкото мога да бъда,
да ме надживееш, защото се страхувам да страдам по теб,
да ме научиш на всичко, което знаеш,
да не ме нараняваш никога, да не ме изоставяш,
нищо да не е по-вълнуващо и важно от мен,
поръчвам ти да не подлежиш на нито една кармична зависимост,
защото все още се будя нощем и гледам тавана надявайки се,
че не се е завъртяло Колелото на късмета с моята болка в стрелката.
После ще мисля за сметката, сега нямам грам мозък,
цялата съм само нервни окончания.
Сърцето ми ти си-
свито на лешник, на пешка върху тази дъска, която света представлява-
за рязане на месо и кости, на пръсти, които не си знаят мястото,
на устни, които развалят ритъма, на време, което нямаме,
на денонощия, които не стигат,
но въпреки това успяваме да пропилеем в надежди,
в страх, че страховете ни няма да се окажат безпочвени.
А, те само краката ни са такива.
Искаш да бъда щастлива.
Ще бъда щастлива,
ако си по-силен от мен, по-мъдър, по-честен,
по-здрав и добър.
И, ако никога повече не ми говориш за вероятности,
които ме плашат до отчаяние,
че един ден ще сме толкова объркани,
ще сме изпаднали в незнамсикакво състояние
и ще забравим кои сме
един за друг.

Докато смъртта ни събуе

По един чифт обувки ни е дадено да имаме.
Калта ги променя, водата измива.
След години се скъсват, остават без връзки,
понякога боси сме, вървим на пръсти.
Свободни зариваме стъпалата си в пясъка,
летим устремено към края на лятото.
И в крайна сметка пак с обувки влизаме у дома си.
Лекуваме дълго мазолите-
не винаги е удобно да бъдем на себе си.
Отново пътеките, отново завоите,
пак по безкрайните улици, си припомняме ролите
и ловим с рибарски въдици изобилие от оскъдното
с мокри крака от раждането, чак до отвъдното.
Докато смъртта ни събуе.
Доакто не литнат петите,
открили безсмъртното знание на пра-дедите ни.
Тогава може би се вижда Отгоре
много по-ясно какво сме изходили.

Човек често се спъва и на гладка пътека,
но не обувките в крайна сметка правят човека.

Откровение

by steveharrisphoto

 

Емоциите - плод на хормони, коктейли, тютюнев глад...
нищо не са, даже и Нищо не са.
Въпрос на фантазии, на вдъхновения,
на изтрезняване от "реалния свят",
дето и него го няма...
Сега не е време за писане, нито за слушане,
време е да се подреди библиотеката.
Да се купят папки и да се архивира.
Да се соритрат всички метафори, клишета и прочие.
Да им се сменят подвързиите, заедно със зимния гардероб,
защото много се каза, но и много се изговори.
А, рядко така се обича, както сега -
без да има нужда от рими, от думи,
от дорисуване на нюанси, чрез техниката на поезията.
Чрез нейното "тайнство" и "магия"
и съмнителните й случайни прозрения.
Сега пулсът е бърз, вените пълни,
но не от плодящото се въображение.
Сега с двойно сърце очаквам да се завърна
отново в пашкула, преди голямото откровение.