Добро утро!

Ех... :)

Ам со ексайдет, ай джъст кент хайд ит! Ай ноу, ай ноу, ай ноу, ай уонт ю ухууу ху! :))))
Отивам да напиша песен, не се издържа!

* * *

На запис тупти сърцето ми.
Червената лампа до тавана свети.
Усмивката ми е неравно поле,
което прилъгва с лавандулов аромат,
но крие чакълени склонове.
Искам да се удавя в портокаловия сок
на масата срещу мен.
Така поне ще знам,
че няма да си причиня липсата ти.
Отново.

Белези II част

...Тук всички сме мъртви. Какво значение има времето? Но не знаех дали непознатият отсреща осъзнава този факт. Замълчах си. Приличаше на всички останали. Разтворили вестник, с чаша в ръка, седнали в бар, за да търсят спокойствие. Объркана история.
-Минаха десет години.-По-настоятелно ми припомни белязаният.
-По чии стандарти?- Понякога съм такава, не знам защо се закачам с лудите.
-Вие по чии предпочитате?-Очевидно беше джентълемен.
-Може би зависи и от часовника.-Сигурно лудостта е заразна.
Естествено, имаше възможност този да не е луд, но това би било изненада. Не ми се беше случвала такава от кой знае кога. Сигурно затова пишех и това глупаво писмо. За да се изненадам от силата на желанията си. Макар, че по-скоро само бих затвърдила това, което отдавна знаех. Всичко става точно така, както си го поръчаме тук. Като този с белега. Появи се в същата секунда. Досадно.
-Не бяхте толкова руса преди десет години.
-Познаваме ли се?
Той се усмихна и стана от масата си. Помислих, че ще седне на моята, но се изправи пред един от прозорците в заведението. След драматична пауза запали цигара и допълни
-...а аз не пушех тогава.
-Цигарите са много полезни, пушете повече. - Самата истина. Опитах се да демонстрирам колко съм заета, като шумно се изкашлях и продължих с писмото си. Но от друга страна... преди десет години наистина не бях толкова руса...

Белези

Седнах в заведението само защото имаше хартиени фенери по тавана. Понякога такива неща ме спират и ме пращат в някакъв магически унес, на който не мога да устоя. Като врана пред стъкълце. Поръчах си Мохито, малко необичайно за два следобед, но какво пък. Тук никой не ме познава. Чудесен момент да завърша писмото. Извадих от чантата си три големи листа, изписани от двете страни. Дадох си сметка, че явно имам доста неща да му кажа. И продължих...

... Как е възможно да има един специален човек, с който ви е писано да се направите много щастливи, да се омагьосате, да преобърнете света и да направите чудеса. И този Някой живее в същата държава, в същия град, може би ви делят само няколко пресечки. Един ден излизаш с колелото, караш си по алеята и го подминаваш, хванал за ръка своята си половинка. На следващият ден си зад него на касата в магазина. На по-следващия, танцуваш с приятели в някой бар, където той спокойно пие коктейл. И не се виждате. Ти си част от неговия пейзаж, той от твоя. Минават години. Животи...Всеки в очакване на другия...

Ставаше дума за случайния принцип, по който влизат и излизат хората от живота ни. За белезите. За това, че трябва да имаме такива, за да се разпознаваме. И когато вдигнах очи от писмото, погледа ми засече този на мъжа от отсрещната маса. Имаше страховит белег над дясното око, който прорязваше цялото му чело. Стана ми неудобно, че така го зазяпах и отместих погледа си. Случайност?

-Минаха десет години. - Гласът му се разля в помещението и фенерите по тавана затрептяха.
Твърде буквално, помислих си...

Капчица

"Сушата е потребност. Дните в пустинята ни даряват с прозрение и великодушие. Застигне ли ви суша, знайте, че тя има своя смисъл. Продължавайте да пишете. Ще се появи пътека. Някое видение ще се превърне в пътен знак, който указва изхода от пустинята. Писането е едновременно и пустиня и пътека" Дж. Камерън
Всъщност е нужна само една капчица дъжд, която да събуди пресъхналите емоции, станали недостъпни за нас под сухата земя. А капчицата може да бъде всичко. Една забранена целувка, един събуждащ шамар или едно "НЕ", което не сме си позволявали досега. Когато силата ни е затрупана от добродетели може да се наложи да ги преодолеем, за да бъдем отново себе си. Егоизмът е най-доброто бъдеще, което можем да осигурим на другите, чрез волята си. Защото той ще ни накара да се заобичаме. А обичаме ли себе си, няма как да не обичаме и всички наоколо.
Целият свят е събран в една капчица. Когато тя падне тук, ще цъфнат всички цветя.

What is that?!

Куче напада котка в гръб, тя скача и му се качва на гърба. Кучето се обръща да я захапе, но тя се изстрелва към Луната. Там е кацнала птичка с непостоянен цвят. Кучето губи интерес и си тръгва. Котката почти хваща птичката, но залита и пада към земята, където се пребива. Птичката победоносно я нааква и отлита. Тогава един крокодил минава, изяжда нааканата котка и изчезва в нощта, точно преди Слънцето да експлоадира.