Когато ми е трудно да бъда благодарна, донякъде от разглезеност и суета, винаги се случва едно и също нещо. Губя искрата. А пък тя нали е единственото истинско нещо, за което си заслужава да се живее... Правилното намерение не е лесно откривателство. Но, понякога докато го симулирам, то се връща с искрата.
Благодаря Ти, че си създал физическата ми форма с памет. Така мога да вдигна платната си и да плавам, дори и в замръзналите води на безверието. Колкото и страховити да са звуците, вярвам че няма да се разпаднем, защото страхът е просто склонност на душата. Благодаря, че си винаги в мен, дори когато отричам смисъла Ти. Благодаря за неочакваните срещи и техните продължения. За местата, в които звуча музиката ни, за стремежа да бъде по-добра, по-искрена и завършена. За снега като по поръчка, за приятелите, като по поръчка. За новото, което разтреперва, за нетърпението да чакам подходящия момент, за подходящия момент, който сам те намира.
"Можем да дадем на другите само онова, което имаме в себе си", прочетох преди няколко дни и си спомних, че всичко е доста по-просто, отколкото го изкарваме. Уморително е да следваш принципите на Декарт. От много анализи и общи прегледи умът заглушава истинското ти съдържание.
Благодаря за тишината.
Тия са двигатели с вътрешно горене, вървят на емоции. има и едни други не-човеци, които не-живеят. изпушляци, буталата им са пробити. сигурно емоциите им са дошли в повече или искрата. ония са "самотна лодка се белее", накъдето ги духне вятъра.
ОтговорИзтриване