Прасета

Сред животните, които разпознават лика си в огледалото са азиатските слонове, делфините, някои видове маймуни и прасетата. Да, прасетата, наравно с хората и делфините могат да се оплезят на огледалото. Чувствам се като средното дете, между онова дето яде каквото му хвърлиш и другото, което геройски се хвърля да те спасява от хищните акули. Аз съм детето с патериците, което хем има нужда от спасяване, хем има зверски късмет все да го черпят с любимите му сладкиши, отчасти защото е с патерици и има трудно детство. Вдетинен възрастен.
Масово старите хора са тъжни. Имам приятели над 75 и адски много ги обичам, защото ме изпълват. Карат ме да се чувствам духодарител. Ето, пак е заради мен, но мамка му, не мога да спра да бъда човек и да правя нещо за другите, а не заради себе си. Не искам да е така. Искам да е просто за тях. Просто да им дам светлина без да очаквам тя да се върне към мен, отразена в огледалата им за задно виждане.
Аз съм свиня, като повечето, които рият в калта и се тупат в гърдите колко е яко да си свободен. Пилея се, депресирам се, пия, пуша, смея се на неща, които на следващия ден са ми противни... и накрая телефона ми звъни и е дядо.
Дядо има дебел, дрезгав глас на петдесетгодишен пушач. Дядо е на 82 години. Казва ми, че днес баба има рожден ден и че има девет нови петли. Аз започвам да рева. Плача, защото се самосъжалявам. Забравила съм рождения ден на баба. Бях на промоция, а през останалата част от деня планирах как да отида едновремено и в Банско и на море, след седмица. Огледалото в мен ми се плези - свиня.
Житото и овеса били поскъпнали много, казва ми дядо. Имали ток 70 лв. Обещавам, че другата седмица ще им пратя пари, или дори може би утре. Имат девет нови петли, а баба има рожден ден. Останалото не го чувам от гняв. Звучи в ушите ми като бумтене.
Баба е истинска дама. Обича цветята, красивите покривки и вниманието. Елементарно е. Просто "Здравей, бабо, честит рожден ден на 29 юни, като всяка година". Искам веднага да си тръгна от себе си, да си бия два шамара, задето през 90% от времето си живея единствено, за да ми е кеф на мен.
Двамата са Там, в моя съвършен Рай. С кукуригане сутрин, липа и ябълкови цветове. Дядо вече не гледа кози и зайци, защото много се привързва към тях и разделите са трудни. Градината вероятно е обагрена в онова ярко зелено, което ... Не, чакайте, ще ви покажа:



От малка съм си сантиментален наркоман. Винаги нещо ми липсва. Събирах си монети по една марка, за да си купя "Dangerous" на Майкъл Джексън, докато живеехме с наще в Мюнхен. Те отново бяха нещо скарани с баба и дядо и не подържахме връзка с България. Един ден страшно ми домъчня за тях и девет годишната ми глава реши да вземе касичката в чантата за училище. Семейни приятели, с чиято дъщеря Ваня си бяхме дружки, щяха да ме водят с тях в зоопарка. Там планът ми проработи. Извадих порцелановата свиня, строших я и изкарах марките. Използвах ги всичките, двайсет и няколко, за да се обадя до България от уличен автомат. Вероятно това щеше да ми струва 4-5 марки от пощата, но къде ти в детския ми акъл такава мисъл тогава.
Вдигна дядо.
Казах му, че тук има слонове. Той ме пита дали майка ми и баща ми знаят, че им звъня. Казах не. Това беше истината. Повтори се няколко пъти. Звучаха щастливи, че ме чуват. Правех го заради себе си. Защото имах нужда от тях. Понякога се плаша, че имам все по-голяма нужда от тях и че най-добрите ми приятели са над 75 годишни.
Четох наскоро статистика, че хората, които живеят в големи градове, са три пъти по-склонни към шизофения. Бих коригирала тази статистика с "Три пъти по-склонни да станат прасета, които не се разпознават в огледалото".
Искам да съм делфин, ама не става. Работя за онези следващи 10%, които ще ме направят поне човек. И ако огледалото един ден ме върне в онова блажено състояние на покой, което преди две-три години много добре познавах, ще опитам отново да спазвам единственото си обещание:
Да бъда отвъд себе си.


Просто така, за да помните рождените дни на бабите си.