И аз така се губя понякога

И аз така се губя понякога-
будя се, тръгвам по нощница...
по-рошава не мога да стана от вятъра.
Спъната, смачкана от възглавницата,
с тридесет градуса по-топла от всякога,
по чорапи за сън,
въртя си копчето като в приказка.
На Валери Петров, разбира се -
ти ми я пусна веднъж преди заспиване.
Толкова много приказки съм изпуснала,
че цяла Кутия измислих,
за да наваксам някакси.
Но, все тая- пътят е време,
времето - път.
Колко по-сложно може да ни изглежда?
Въртим се във кръг,
а всичко накрая все пак се подрежда.
И се будим - сомнамбули безпаметни,
с дъх на розе и цигари.
Пръгърнали в най-студената зима
презрелите светофари.

Буря

Облаци, мъгли и налягане в тъпанчетата.
Бучи в ушите ми свистящия вятър.
Ах, как летим с теб над тия неясни небета,
дето не искат телата ни
и ги бутат надолу да падат,
защото са противоестествени там,
пък на на мен така добре ми седи душата ти,
че светкавици съм готова да хвърлям
на облаците под мен.

Рано или късно

 

От сменящите се сезони знам, че всичко рано или късно си отива,

но твоята любов не давам, нито тялото ти искам да изстива.

Не искам циганките да гадаят дланите ми,

нито картите да ми предричат път,

защото именно заради тайните

и двете ни души облечени са в плът.

No drama queen

Смея се на себе си, когато ти казвам,
че от драма нямам нужда във живота си.
После виждам блога си и разбирам,
че без нея ме напускат думите.

Единствената ценна единица

Няма време, но то пък кога ли е стигало?

Кога ли изобщо някой е казвал

"Достатъчно имах, живях и опитах от всичко,

целунах всички момичета, колкото можех обичах".

Затова ни е странно, когато някой с такава любов

изпълни със смисъл живота ни

и в едно име събира целия свят.

Какво да го правим тогава, освен време да му дадем.

Единствената ценна единица.

Какво да правим освен да се изгубим съвсем,

да се дадем до последната си частица?

Снимай ми нещо

Кръвоносна система от пътища, улици, улички, тротоари,

с главна аорта магистралата между нас.

А всичките задръстени светофари

ме карат да пуша повече и да си седя у нас.

Времето се влачи на секунди, а иначе нагло лети,

когато с теб започва поредната сутрин, 

след миг са минали седмици,

а стотиците лястовици са на звезди.

Снимай ми нещо да те догоня,

с някоя нова фантазия да се телепортирам при теб.

Снимай ми нещо банално, да кажем

как хвърляш боклука следобед във пет.

След 24 чАса ще съм на километри

с обратно броене от сто до едно, 

а ти ще ми се струваш на сантиметри,

на два светофара след второто кръгово, но...

Отивам да простирам. 

Утре ме чакай.

Мини през магазина

и купи мляко.

от огъня ти срички

Пукат до ушите ми от огъня ти срички.
Свързвам ги на думи, уж за да те чувам по-добре.
Очите ми разфокусирани все по-лесно виждат между редовете.
Едни такива топлопроводими са ръцете ти,
а от върха им влиза ток във мен.
И въпреки специалността ти,
не изпитвам нужда да те доописвам.
Всичките отминали целувки много думи изразходиха.
А в мен са ферментирали лицата им
и музите им вкиснало напомнят за очакванията,
за обещанията и фантазиите ми за някакво неидващо "утре".
Свърши вече, казваш ми.
Излязал си от този сън.
Събудихме се и внезапно
думите заглъхнаха във мен.
ИЗЛЕКУВАНА Е! ЕТО! ТЕРАПИЯТА СВЪРШИ!
Но, не знаят, неее не знаят
колко нови ноти ти написа в мен.