Кладенецът

Чуваш ли? Завъртя се колелото. Прискърцва водата по него, уморена от стоене. Отново се влива назад към жълтите градини, които позеленяват. Окъпва камъните под костенурките. Виждаш ли? Блести отгоре, от дупката към Слънцето и се спуска към извора. Усещаш ли я? По краката си, във вените, как се качва към лицето ти отвътре и се връща през очите със сълзи обратно в своя кладенец. Влива се в себе си неизчерпаема. Минава през тялото ти все едно то е част от тази нейна верига, измислена от самата природа.

Денем

Непозната. От сърцебиене не чувам разума си. От всичко застояло на пепели, се изкълчва нещо ужасяващо. Вдишвам дима му. Не любов, а агресия в мен. Изнасилва душата ми. Но аз първа започнах. Разголих я като курва и я показах. Досега съм я учила как да целува, как да дава надежда и да прилъгва с топлотата си. Тя знае как да бъде за всички универсална. За да се припознават и влюбват, за да се връщат към живот от една нейна секунда. Не мога да дам само половината. Трябва или да бъде взета цялата, а аз убита или оставена такава, а аз убийца. Недокосната.
Страх ме е от теб като от демон, с който искам да правя любов. Пази ме от себе си. Каквото и да си ти, свило гнездо в сънищата ми.

* * *

Изсичат горите, езерата отровиха, антените пържат челата през лятото. Но от никоя друга не ме е страх да загина, така както от твоята смърт. И ако някога те подмина безмълвна, с лице като статуя, ще е защото с един поглед убиваш и с една дума ме пращаш във Космоса. Да не дишам, да не усещам, да не чувам нищо освен вътре ритъма, който ме блъска. Притисната от прегръдката ти като от трудно решение, което никога няма да мога да взема. Аз съм стара новина. Само се чудя защо ти е да ме прочиташ сега. След всичко, което никога не сме имали, не сме си казали и почувствали. Защо това, защо сега и защо точно със мен? На всичките ми въпроси ще отговориш някой ден. Но не тази вечер. Ужасно е рано. Не ме прочитай съвсем.

Камбаните

Времето рита камбаните в нас и ни разтриса с музиката си.
И с въжета да ги вържем, те пак ще звучат, ще бучат и ще ни събличат.
Каквато и наглост да се опитаме да приложим, пръстите си знаят нотите.

Боговете със сигурност са полудели!

Една колежка ме пресрещна в коридора на радиото - "Цялата грееш". Десет минути по-късно, друга ми каза "Всичко наред ли е? Защо си тъжна?". В мен е по-пълно от всякога. Бият се всички емоции в кървав древноримски маратон, за който живота ти на арената е нищо повече от забавление за масите. Едно чувство пада поразено от стрелите на друго, после се изправя и забива нож в гърба на трето. В този спектакъл се припознавам, без да се отдавам на нищо различно от себе си. Никой не може да ме има такава. Само думите са ми любовници, а всички дела са вандали. Странното е, че за да се открия, ми трябваше тази блого-автоанализа за утеха, че всъщност да си искрен е едно прекрасно чувство. Двайсетина последователи наблюдават моя есхибиционизъм, а зад тях и още някъде толкова шпиони. Обособявам се и се разкривам, защото нямам друг избор. А това, че ставате все повече ме кара да си мисля, че не напразно се измъчвам да живея съзнателно.

Сънища

Завои. Краят на пътя излиза от Рая и стига до там, където е спрял. Ти си нанякъде, утре е никъде. Нищо не хапна, а всичко във мен си изял. Взимам завоя, оставям ти думите, не искам аз да ги уча защо. И виолончелото и цигулките, и онзи молив все изписват "ако". Знам само едно, което не спира, върти се във кръг и идва от теб. Малко почти ме нервира, заради всичкия този лед. Пързалям се, по-стабилна от всякога и се смея от другата част на града. Не ме дърпаш - не се спираме, САМО едно, само ЕДНО. Когато притихнеш се чудя защо. Всеки фар ми намига да мина под него, да седна на пейката на някой бряг. Всичко останало го има във тебе. А аз съм те имала и преди. Сигурна бях.

3 след полунощ

Градът в 3 през нощта изглежда съвършено различен. Снегът го е притихнал и запушил въздуха като с коркова тапа. Виното изглежда е било добро, защото студа не е студен. Няма и следа от клаксоните, куфарчетата с нови вратовръзки и кучетата на каишка. А към Луната погледа се спира от един специфичен спазъм в стомаха, като след първа целувка. Или е в гърдите? Къде те свиваше точно... И свива ли те след много първи целувки? А може би и те стават поредни, както всичко специално.
Можеш да си изгубиш любимата шапка в нощ като тази и да не ти пука, защото ще си е заслужавало. Както и главоболието на сутринта, леката настинка и закъснението за работа. Финалът на такива вечери не е реален. Досънуваш си го, пренареждаш го така, както ти се иска. А сънищата са толкова ярки, че почти магически се пренасят в реалността. Малко е объркващо, съвсем малко страшно и много високо отвъд.