Два камъка и чаша вода

Всеки ден е нещо малко. Като сиянието на луната рано сутрин. Мъгливото очертание на Давинчи, отзвучава от нейната светлина като ефекта на Доплер и целува листенцата, които са се объркали да поникнат през януари. Не навреме, не на място. Както мога да те поискам, но не искам да те искам, защото искам да искам само себе си сега. И нея. И него. И тях. И сме много на това дърво, а листенцата му са ей сега от вчера. Всеки ден е нещо малко. Всяка дата няколко реда тук с голяма цел, с предварителен замисъл, от който не бива да се влияя. Дали чете някой, дали ще чете после, дали друг ще спре да чете. Плета думи, разплитам ги трудно, понякога никога и се чудя защо съм ги казала или написала... Всеки ден е нещо адски малко... Имам да излея една музика, една интересна музика, която беше хванала прах от килера, в който я държа с години. Беше ми заседнала на гърлото, обаче сега идва, зелено-синя, от гърлото и от сърцето едновременно. Стиска, стиска но ще се откъсне и ще полети между дърветата с рано поникналите листенца, които ще измръзнат, уви. Ще угаснат като всичко друго, което се появява преди времето си. Затова мразя да ми превъртат филма, да ми четат края на книгата, да разглеждат вестника в ретроспекция и да ми разказват песни, да срещам хора, които са за по-късно. От тъпо, по-тъпо. Ако имаше стълби, които водят към мен, нямаше да вземеш асансьора, за да почувствам всяка поука от всяко мое стъпало. Как да се позная, ако не се виждам в очите ти? Как да те познавам, ако те няма в мечтите ми? Ти си тук, а мен ме няма. Борим се със и за себе си, от себе си се борим. Говоря ти, но всъщност от мен говори Доплер, закъсняла информация, която чуваш изкривено и не ти звучи добре. Пиша на теб, но си пиша на себе си. После ще ме питаш защо пуша цигари. Дори и аз не знам. Мразя ги всичките дето съм ги изпушила... Понеделник. Два камъка и чаша вода. Вторник. Всичко, което виждам в теб е ново. Сряда. Прости правила. Четвъртък. Червени лампи. Петък. Как се държи лъжица. Всеки ден е нещо малко. Всеки ден си има заглавие.

Съчиняващата

Стоян Динков, когото предизвиках във визуален дуел, тук в моя блог, отвърна на предизвикателството с това зашеметяващо произведение. Благодаря. Най-вече за начина, по който ме е видял. Мистични неща открих. Например арфата... Той не знае, но аз от години искам да отида в Ирландия и поради някаква причина това място ме привлича почти колкото Париж. Арфата е един от символите на Ирландия. Многото малки цветенца около Съчиняващата удивително приличат на тетрадките ми по математика от училище. Прекарвах часовете в изрисуване на цели страници такива цветя... Харесва ми, че съм боса. Обичам да съм боса! Има някаква вероятност да държа телефон в дясната си ръка, но силно се надявам да не е това : ))))) Това ще бъде първото произведение на изкуството, което някой ден ще закача на стената в моя дом. А дотогава го оставям тук, в най-личното си пространство. Благодаря ти още веднъж, надявам се също усещаш, че сме свързани по някакъв начин. :)

Bum!!!

Изтрещяла съм тотално! Как може при положение, че животът ми е толкова интересен, все нещо друго да търся? Общо взето имам невероятни приключения от 5 годишна насам, за които мога да пиша цели романи. Като започнем от лятото на 89-та, в което ме ухапа куче, изгорих си крака с вряла вода и си разбих носа в рамките на един месец и приключим с тази седмица, в която се наложи да счупя нещо със знак „чупливо” и да се порежа доброволно, написах песен и открих едно съвсем ново сетиво. И все пак си мисля, че има нещо сбъркано в природата. Така да ни ограничава да бъдем физически само на едно място в момента... Егати простотията!
Пускам бомби за забавление, но май вече не ми е забавно. Не искам да нося отговорност, не искам да съм причина някой да се чувства добре или зле, влюбен или разлюбен. Искам да се нахраня физически, а духовно да се изпразня от съдържание в следващото литературно или музикално произведение насреща ми. Ще гръмна! Бягай или ще ти разбия къщичката!

Някои неща остават непреходни
и точно те са намерили в тебе решетки
заключил си всички лебеди
в патешки клетки.

Life should be stereo

Сега ще кажете, че ме е блъснал челно артистизма, но няма такова нещо.Чувствам се сита духовно, без да съм се отдала на плътското. Казват, че първо трябва да нахраниш тялото, за да започнеш да засищаш и духа. Но казват и много големи тъпотии, така че на кой му пука какво казал някой си преди цели векове на други хора, които нищо не са разбрали и без това... Съвсем не ми дреме за цензурата и скачам върху останките на добрия тон като върху трупа на малко кученце. Смея се и се заливам от удоволствие от собствената си жестокост към приличното. Неприлично ужасно ме боли главата в момента от всичко, което си причиних тази вечер. Виното всъщност не беше много, само една цигара, но хиперактивното ми поведение вследствие на космическото вдъхновение, което ме зашеметява непрекъснато тези дни е причина за такъв мощен отбой от центъра ми на гравитация, че имам чувството, че това изречение не може да бъде по-дълго... Сложното изразяване също ми е новост. От къде ли се взе?!
В смисъл... Яко ми е. Ама много. Без допълнителни субстанции пак ми е яко.Някакво пъзелче се нареди и започнах годината с музика. Било е толкова просто. Толкова близо. Толкова правилния момент. Толкова... такова, каквото трябва да бъде. И нищо назад няма значение вече. Може би заради това не пазя никакви снимки. Всичко дотук е само въжена стълба и минерална вода. Искам да пусна плитките и да си накисна главата в леген с лед. После да сънувам мухите, които са ми влезли в главата, ама такива каквито са, а не такива каквито мога да си позволя да мисля, че са. Ей това е най-хубавото на сънищата - можеш да докосваш както си искаш.

La vie en rose

Неделя ме влачи с мързеливите си следобеди и скучни вечери, безпаметни сутрини, които минават в транс пред мониторa. Може би ще отида на кино, може би дори билярд с позабравени приятели, с които май нямаме какво толкова да си кажем вече,затова ще поиграем и ще пием по бира. Чувствам се като медуза.
Снощи, след внимателен прочит на моя блог Някой важен за мен заключи "Не си щастлива". И е вярно, и не е. Какво е щастието се питам за пореден път? Дали наистина е моментно проявление на илюзорната ми представа за свобода или е тази обща превъзбуда от живота, която всъщност никога не съм спирала да усещам...
Не знам, много е сложно. Сложно като началото и като края на всичко.
Началото е най-големия риск, който поемаме през живота си. Да кажеш ДА на новото, на непознатото, на възможността да се отдадеш и да бъдеш хванат в капана на сериен убиец, измъчван и убит. И краят, който може да се окаже най-дългото и мъчително решение, което не можеш да вземеш. Не става дума само за взаимоотношенията между хората. Тази битка я водим и с изкуството. То също може да се превърне в махало от усилия и компромиси, притеснения и пропуснати възможности. Разочарования от думи и неизпълнени обещания, разочарования от нас самите. Гузна съвест, наранено его – всички съставни части към конструирането на финала. Само трябва да ги сглобим и да си кажем „Сбогом”. Но не го правим, защото се обичаме. Е, да – не толкова колкото обичаме идеите си един за друг, представите за това, което сме - необективни и наивни. Обичаме и страховете си, че ще си липсваме, че ще сгрешим, ако се разделим, че има нещо наречено „съдба” и ние може да сме нейното олицетворение един за друг. Това ни държи заедно и ни помага да се самозалъгваме, че всичко ще се оправи, че с цветята тази пролет ще разцъфнат и нежните ни погледи, че целувките ни отново ще бъдат мокри, а погледите ни влюбени. Със Слънцето ще дойде пак онова, което изгубихме в мъглата. Ще се срещнат очите ни като за първи път и ще видим сълзите им като топли признания, а не като сълзи от болка. Да, за изкуството говоря. И колкото и да звучи самотно, мисля че само то е способно да ме накара да се почувствам щастлива в момента. И тази мелодия...

“Better the devil you know than the angel you don't”

Добър ден!
Пристигнах от облаците с мръсна перушина, кална и с разбит нос. Бяла и добра. Играя си с чувствата на хората, като всяка друга жена, която знае, че може да го направи. Но не за това паднах, а защото нямам насита. Не мога да имам достатъчно. Не е възможно да съм се забавлявала достатъчно, да съм успяла достатъчно, не мога да кажа „стига, благодаря”. И за капак на всичко видях с очите си как на истински добрите им се случват гадни неща, противно на всякаква житейска логика, в която съм вярвала досега. Кармата, Дхармата, Тъпотии... И сега тук в реалността получих много добър урок.
Животът се случва! Това прозрение обикновено те спохожда внезапно, на гладно, в банята или една сутрин, в мига в който отвориш очи. Нямам доказателства, че живеем в реалността, а не сънуваме, но се чувствам на земята много по-ясно от когато и да било. Тялото ми и ума ми са в една дисхармонична симбиоза. Нещо като наркотик, който действа на тялото отрезвяващо. То ми казва „бъди”, а той ми допълва „със мен”. Ангел и Демон. Въртя се в перата си, докато рогцата ми напират да пробият.
Нямаме време за сън! Да правим каквото си искаме! Ходя по улицата и си пея силно, тичам по стълбищата, прескачам по три стъпала наведнъж. Живея! Живея! Плача вече само наум, защото нямам време и за това. Имам много целувки да взема. Давам само надежда. Искаш ли?