Теология на тъгата

Знам цялата ти биография.
Съсухрена, стара и грозна си.
Влачиш в косите си бръшляни,
да спъваш и опровергаваш затичалите се.
Знам колко е лесно да се танцува с теб,
да се повтаря пренаписаното
по сто пъти, по хиляда.
Еднакви сюжети с разменяеми роли.
Ти си шрапнел от вишката на любовта.

Ще се мразим и ще звучим прозаично, ясно е.
Ще бълваме огън, ще гаснем по някого
и тайничко с думи ще се надскачаме,
понеже нали утрото все някога идвало.
Понеже нали всичко било преходно...
Ще се чукаме двете, една-друга,
докато цинизмът не се превърне в удоволствие
и тогава, когато му свикнем на болката,
ще седнем на дивана да гледаме телевизия.
И целият свят ще свали килограми от плещите си
и ще олекне, като хелиен ковчег в небесата.
Тогава, ти, отровно цвете,
ще вехнеш от дъха на целувките ми
събудени.

Комбинации

Нищо, че не зная какво искам-ти ела, седни до мен,
наклони везните ми към някоя мисъл,
да се отвлека с нея далече,
да създам илюзията си сама,
че ето това е Истинско.
Просто ми сипи едно
и почакай час-два да дойда на себе си,
далеч от унеса на колебанията,
в които покривите са в краката ми стрити на червен пипер
и никакво послушно продължение
на мен самата, преди разклоненията ми,
вече няма да звучи с натрапчив припев.
Всяка комбинация е различна.
В коя съм, ако съм с тебе.
В коя съм, ако съм денем,
ако нощем е първата вечер,
а втора няма, защото е само една,
хваната на рипийт в саундтрака на очите ти.
Едни такива маслинени.
Едни такива настинали.
Едни такива първи, единствени те!

Мравчица седи на припек

Харесва ми, че ритъма на улицата е изчезнал-
оставя ме да слушам твоя, като легна на гърдите ти.
Харесва ми, че като се протегна
обхващам другия ти край с петите си.
Заравям се в корема ти и си представям
ако имаше утроба, колко щеше да си топъл.
В блога ми се сърдят като смесвам половете,
но понякога си мисля, че аз съм твоя, ти си моя.

Безвъзмездно влюбен в глупостта ми,
строиш със мен от карти кула.
А под лупата на Бог
мравчица седи на припек
и си дърпа шнура.

С вкус на стари тапети

Мълчанието има вкус
на стари тапети,
на прашни стълбища
оставени след трус
да са къща на гълъби,
понеже за друго не стават.
Тишината ми стърже зад очите
понеже друго не може,
няма какво да каже,
няма в какво да премине,
защото не ми се вика, мързи ме.

От три дни е неделя,
даже от четири
и това, че навън леко се стопли ме дразни,
защото няма значение,
защото няма да прекрача прага днес,
никъде няма да ида,
най-много на майната си
да се спра, докато заспивам
с тия мисли за нещата,
които трябва да свърша
и другите,
от които вече ми се повръща.

Тапетите- с вкус на гофрети.
Дъвчи и пъшкай.
Всички линии са заети
до терминът "вкъщи".

Как хубаво говорим

Не съм била със всекиго почтена.
Не съм го смятала за нужно.
Не е било необходимо да съм вярна,
не знаех как да бъда тъжна,
освен когато пиша.
Тогава ставам най-човешка
и всякаквите там причини
да бъда друга, са ми смешка.
И ето, пак ще се лекуваме
със думи, не със хапчета.
Как хубаво говорим,
докато не се превърнем в гробчета.

В непрестанно плаване

Мирна съм. Във черните си цветове,
които цвят не са, но то и бялото не е.
Спокойна, че във дни и месеците отминават.
Че всичко свършва, всекиго на всекиго прощава.
И както съм била изпразнена от съдържание,
така започвам да преливам с основание,
да препредавам твоята любов през моята,
по-късно ще мълча и ще си гледам през прозореца.
На покрива отсреща котки, скреж по дървената дограма.
Пейзажи, чужди гледки, в розово боядисана врата.
Минават двама, трети ги настига,
вика ги, прегръщат го и тръгват някъде.
Градът е кораб в непрестанно плаване.
Градът на непрестанното себенадбягване.
Тъмно е, а цялата ми скъсана душа
залива се от смях и от тъга.
Редувам ги във прозаични откровения.
Кажи кога да млъкна и да се издърпам за яката.
Защото трябва пак да го направя аз самата.