Тъжното стихотворение

Не зная Слънцето какво ни е подготвило,
дали ще е фатално и дали ще ни боли,
но от сърцата ни сигурна съм, че ще изригне
лава с атомен заряд и ще текат сълзи.

Кое от двете е по-страшно,
страх ме е да отговоря честно,
изглежда някак маловажно,
когато знаем, че е неизбежно.

Когато твоят малък свят ми стане твърде тесен,
когато Другото започне да изглежда все по-хубаво,
когато в дългите ни вечери настъпи есен,
и плановете ни за утре стават все по-глупави.
Когато те намирам в песни за раздяла,
когато стиховете ми звучат в минор,
когато имам чувството, че съм видяла
първата решетка на познат затвор,

тогава време е да се разкъсаме,
да паднем от пързалката на обещанията
и да спрем с пети да блъскаме
по инатливите си оправдания,

че по-добре ще става,
че все още има как.
Вече в теб не се познавам.
И идва утро пак.

И пак се будим здраво вкопчени
един във друг като деца.
А паметта сме си заключили
дълбоко зад усмихнати лица.