„Бара срещу фара” в края на юли беше музикантско гнездо.
Бекстейдж на Woodstock, остров
в океана от графици. Нощите свършваха в шест сутринта, когато слънцето
започваше да люти в очите с острите си лъчи. Ако вятърът благоволеше, още по
изгрев започваха да се появяват първите цветни платна в морето. Пианисти на
сърф, барабанисти с канута, обикновени пияници изтрезняващи по гръб във водата.
Изгревът идваше с час тишина, последван от час класическа музика. Към осем
започваха да се чуват първите прискърцвания от вратите на караваните наоколо, а
сутрешната смяна на барманите започваше с двойни кафета и зелен чай, който Киро
грижливо приготвяше за колегите си. До обяд вече нямаше свободни места, а по
масите и баровете се играеха карти, табла, шах, скрабъл, домино... Големи
компании превъртаха с отмерени удари джагите и разваляха двулевки, за да може
играта да продължи. Всеки ден се появяваше по още някой изпълзял от тъмната си
дупка спътник, който бързо намираше своята орбита около колегите си на бара.
Вечерта, в която дойдох не предполагах, че 70-те са все още
живи, но всичко се промени, когато стъпих върху натрошените миди на този плаж.
Огледах се в усмихнатите лица на хората, които здраво
стискаха чашите си с Мохито, все едно, ако се пуснат, ще паднат от планетата
Земя. Лаптопът с YouТube беше най-желаната позиция, където човек може да застане в
малките часове на нощта. Саундтракът се разхождаше през William
Orbit, The Doors, Lykke Lii, Jamie Cullum и Nirvana, до джаз, кънтри и „Векът на любовта”. Всичко се посрещаше
с аплауз и одобрителни възгласи от някоя маса. От време на време някой от
музикантите се престрашаваше да пусне свое ново парче, за да види как ще се
възприеме. Нямаше напрежение. Никакво.
- Трябват ти 24 чАса, за да свикнеш да бъдеш спокоен, да забравиш
кой ден е утре и да осъзнаеш, че никога повече не искаш да се отделиш от тези
50 м радиус. – Киро прекъсна унесът ми, за да допълни предишен
разговор. За Киро се знае, че освен, че прави божествено Блъди Мери, е
олицетворение на свободния дух. Бил е къде ли не по света, стигнал е чак до
Тайланд, където е преживял неща, които Пентхаус публикува като пътепис. Често
сменя работните си места, което за някои изглежда не особено сериозно, но за го
тълкувам като силна вътрешна посока.
- В крайна сметка животът си е твой и трябва да правиш това,
което ти се прави в момента, независимо дали ще си барман за лятото на морето,
ще водиш телевизионно предаване или ще работиш в рекламна аганция - допълни той,
а аз се съгласих, защото знаех, че Киро е роматичен до мозъка на костите си и
скандален отвъд разумната мярка. Понякога ходи с насинено око, но е човек,
който всеки ден остава насаме с Господ, за да му благодари за всичко, което
има. На всеки един човек, който мрази Киро се падаха поне трима, които се
радваха да го видят тук, в "Бара срещу Фара".
До мен застана високо момче, което имах усещането, че
съм виждала и преди, но звънеца в главата ми мълчеше. Може би беше музикант или
някой преминаващ актьор, който за разнообразие е решил да прекара една вечер
далеч от "Баш Бара". Имаше красиви дълги пръсти, с които барабанеше по дървената
дъска в ритъм със звучащата песен. До него се приближи едно от онези бели
момичета, които изглеждат, сякаш животът им минава на сянка. Косите й бяха
грижливо сплетени в плитка и имаше маникюр, което издаваше, че явно от скоро е
в къмпинга. По начина, по който се поздравиха разбрах, че се познават.
Ъгълчетата на устните му сочеха нагоре. Тя присви очи и ги
загледа, докато не стана прекалено очевидно. Отмести погледа си и преметна
кичур по онзи уж естествен начин, който открива небрежно част от шията. Седяха подпрени на бара един до друг като случайни минувачи през животите си и се
усмихваха без да се поглеждат директно в очите. Музиката беше твърде силна за
нормално начало на разговор, затова пък беше с точната сила, за да позволи
дистанцията да бъде скъсена максимално, ръката му около рамото й, дъхът по
ухото й, ударите на сърцето й в китката му.
Представях си, че си говорят за разликата в представите за
това място, за хората, които спират тук уж за малко, но не си тръгват със
седмици, за жегата в караваната сутрин, за пиянското нощно къпане, за този
микросвят, който философски погледнато можеше да се окаже реалността, а онова в
града - илюзията. За свободата в това да нямаш лична баня и тоалетна, а море, в
което да, всички пикаят, но сутрин те събужда с водораслената си прегръдка като
утробата, от която си излязал. Всичко това придружено със случайни докосвания
на устните до ухото, настръхвания и бързи погледи, от които ставаше повече от
ясно, че някой просто трябва да бъде първи.
Личеше си, че тя изпитва онази срамежливост, към която вероятно
обича да се връща, след всички отминали флиртове и повтарящи се реплики, с
които често се шегувам, че един ден ще събера в бар-разговорник. Вече не му отговаряше
с думи. Вероятно не искаше да разваля хубавия разговор с размяна на хитри фрази.
Това можеше да получи навсякъде. Задържа погледа си в неговия със секунда
повече, в която вече се целуваха, в която пулсът се учестяваше като приближаващ
влак. Секундата отмина, но доплеровият й ефект остана да кънти във
въображението им до дъното на пълните с уиски чаши.
-Тази вечер ще си легна по-рано- каза тя с онова двусмислие,
което не определяше съвсем дали това е покана. Погледна часовника си и се
запъти към компания в другия край на заведението. Смя се, пи шотове, танцува и
прегръща приятелите си, сякаш се забавляваше за първи път в живота си. Той
остана до мен на бара до малките часове на нощта, сякаш за никъде не бързаше.
Вероятно смеховете и музиката нямаше да й попречат да заспи
дълбоко тази нощ. Ще сънува, че седи на люлката пред караваната, докато звездите
капят в морето пред нея като частички от заря. Малко преди да влязат в контакт
с морето ще се стопяват в бялата пяна на вълните. Ще се събуди от тихото
отваряне на вратата и ще разпозне силуета му. Ще легне до нея и ще хване ръката
й. Тя ще усети възбудата в неритмичното дишане на среднощния си гост. Ще плъзне
ръката му под блузата си и ще я остави върху гърдите си. Ъгълчетата на устните
му ще се разтегнат в усмивка в нейните, ще се чуе да казва тихо „чаках те”. Меката
кожа на гърба му ще се превърне в платно за върховете на пръстите й, докато го
притиска с бедрата си по-плътно към себе си. Той бавно ще се изплъзне от
хватката й и ще я целува по корема докато не стигне до вътрешната страна на
бедрата й. Гърбът й ще се извие и след минута тя няма да има търпение да го
усети вътре в себе си, но първо ще го опита на вкус, ще разходи пръстите си по
цялата му дължина. Ще е толкова твърд, толкова точно за нея, че тя ще разбере,
че след тази нощ дълго ще я преследват flashbacks.
На сутринта Киро ми направи кафе и отворих лаптопа си за
първи път от седмица, откакто бях в Градина. Срещу мен две момчета се бяха
сгушили на едно от сепаретата. Никой не успял да ги събуди, разказа ми Киро.
Морските сутрини приличат на начало на филм. Някои успяват да намерят ролите си
в него, други следят посоката, в която фенерите нощем летят. Понякога ми се
иска да съм от първите, друг път меланхолията в средата на Рая ми е достатъчна.
Не знам какво си говори Киро с Господ, когато останат насаме, но аз бих искала
да Му благодаря за скоропостижният мир и крехката му природа, за която все
повече разбирам как трябва да се грижа. За свободата на това да бъдеш в собствените
си очи, вместо да разбираш, че съществуваш по очите на другите.
Той и тя се появиха по обяд поотделно. Шумната им компания ги
завихри във водовъртежа си, а аз не можех да спра да си мисля за случайните
срещи, за случайните наблюдатели като мен, които развиват сюжети за своите
персонажи. Колко от историите на писателите са истински, колко съпреживени,
доколко са фантазии за това, което всъщност самите ние искаме да ни се случи?
Дали все още можем просто да бъдем тук и сега в живота си, след всичко, което ни
се случва в живота на другите? И дали пишем така, както се чувстваме или Миро
китариста ще се окаже прав, когато ми каза онази вечер, че по-скоро се
чувстваме спрямо това, което пишем?
Иска ми се да не е прав.
