Машини за влюбване

Като дете пред сладоледена витрина след работно време,
набивам пети в загуменелия тротоар.
Той прискърцва плачливо в някаква реплика,
докато се навеждаш към мен
да ми разкажеш за машините за любов,
в които пускаш 5 лв, за да се влюбиш.
Лошото било, че никой не е направил машини за разлюбване.
Питам те къде ги правят първите,
а ти ми сочиш витрината да се погледна.
Нямам отражение в измисленото стъкло,
не защото съм вампир.
Просто само ти ме виждаш там
с надути бузи и криви плитки.
Толкова обичам да се виждам в очите ти,
че вече ми е скучно да се гледам през своите.

Happy endings

Болка в челюстта от преминалия смях.
Твърде смешното често е болезнено.
Може би заради тишината след това.
В усмирителните ризи са спрели сърцата ни
до второ нареждане.
Страхувам се, че може би е време
да балансираме реалността и Страната на чудесата.
Пълзиш под кожата ми с премерена ритуалност
и ми припомняш, че не вярвам в Happy endings.
Не вярвам в нищо, освен в неизбежното.

за какво са зъбчетата на кънките отпред

Преди да се науча да се пързалям по извивките ти
не знаех за какво са зъбчетата на кънките отпред.
Трябва да мога да спирам, преди да се блъсна в стените ти, казваш...
Не искам да те одраскам, да ти отроня дори прашинка.
Предпочитам да имам синини по раменете си,
да се разпилея на милиони стъклени прашинки
и да полепна по теб като звездна карта към вкъщи.
Заведи ме там по време на някоя среднощна разходка
и ме изгуби.

2:45

В 2:45 животът свършва, с предчувствие за Утре.
Сънят е смъртта. Дали теб те има вътре?
Острото на сърцето ми е бяла страница.
Можеш да се порежеш между пръстите,
докато се опитваш да хванеш късните часове
под отпечатъка на палеца ми.
Ако кръвта ти тече толкова бързо, колкото мисълта,
ще се видим скоро. При нея. В смъртта.

Eternal sunshine of my spotless mind

На фона на всеобщото отегчение
на пропитите с алкохол поети от моето поколение,
можеш да вземеш, каквото е останало от душата ми,
да го навиеш на макара и да вдигнеш хвърчилото на тази любов
в страховитата буря от летящи останки.
Нямам на какво да те науча.
Искам само да слушам каквото чуваш ти.
Eternal sunshine of my spotless mind
в най-красивия минор.

Нямам нито един отговор

Какво е това невидимо тяло,
което ме кара да плача, докато свършввам от пръстите си?
Което допълва изреченията ми, по-добре от мен?
Съвсем ли изгубих представа какво ме прави щастлива
или напротив, чак сега разбирам какво?
Преструвам се, че зная много неща за нещата.
Преструвай се, че ми вярваш,
за да се чувствам добре.
Нямам нито един отговор,
а така ми се иска поне да знам какво да ти кажа-
Да или Не, когато попиташ.
А ти ще попиташ.
Нали? Надявам се.

...it's the wind in my eyes

Не знам защо плача.
Може да е от вятъра, от мястото,
от стоте милиарда галактики,
в които съм съставна част на прашинката.
Ще се откъсна пак, правила съм го много пъти.
Ще тръгна далеч от въздишките в ухото ти
и ще свия гнездо на Зевсовата планина.
Еретична и гола като новородено.
Само бъдещето ме плаши
с безкрайната си прозаичност.
Жалко, че няма да ме дочака.
Нищо не ме прави по-силна от тръните,
по които ходя с добри намерения.

Благодарствено писмо XIII

Благодаря за светлата паяжина, в която си ме оплел и че ми показваш всеки ден красивата хореография, която може да я направи вместо капан, истинска машина на светлината, която да задвижа. Благодарна съм, че пространството помежду ни никога вече няма да ми изглежда празно, защото вече ясно виждам колко гъста е материята Ти в това, което преди наричах празнота. Благодаря Ти, че ме накара да забравя какво е самота, а после ми я припомни, за да се открека завинаги от нея, като от детска измислица, в която вече не вярвам. Това, че ме взе в прегръдката си, а после ме отблъсна от себе си беше най-ценното преживяване, с което можеше да ме дариш. Така разбрах, че единствения смисъл е да бъда отново в скута ти. Благодарна съм, че сама трябва да намеря пътя си обратно. А когато го намеря, знам, че Ти ще бъдеш в мен, за да го извървим.

* * *

каза ли му, че кагато се целуваме небето пада
и се обръщаме с главите надолу,
минават векове за секунда
и като се отлепим един от друг,
се стопява айсберг на някой полюс?
призна ли, че толкова силно ме обичаш,
че понякога мисълта да ме видиш те разтреперва
и просто не можеш физически да понесеш
да застана пред теб и да се усмихна?
знае ли, че не просто времето е счупено,
но и пространството е тясно за тази любов
и няма къде да се побере,
затова се пилее и се стича по шахтите на града
и някой вероятно си събира от нея за зимата,
докато се чуди кой идиот я е прахосал така,
без да знае, че аз и ти просто не можем да носим
цялото си натежало плодородие така обърнати с главите надолу?

Short and Sweet

Все са пред мен стълбите ти - ритник в гърдите до безкрайния етаж.
Безасансьорно обидни за моите разглезени пръсти,
които стъпват боси, само ако е меко и осветено от прожектори.
Ако ме докоснеш сега ще рухна на атоми и стрито на прах вино.
Ще се разкалям и очите ми ще се измият.
Без грима си съм половин жена и малко повече поет.
Всичко съм ти писала без грим дотук
и без да ти позирам с голо рамо в рамка.
Уморена съм от зачестилите си признания,
че търся нещо отвъд този байпас на такситата,
които чакат да им се обадя, за да ида някъде, където да съм друга.
В този Short and Sweet ме е обзела кървава правдоподобност.
Няма капка срам в лъжливите ми клетви за щастлива вечност.
Няма. Няма и да има, докато не ме целунеш пак,
както прави мъж с жена, когато я обича.

Спирка за прекачващите се полети

Ето, че улиците обръщат паважите си,
хвърлят ги с асфалтените си ръце към небето
и знам кой знак е Това.
Дано поне този път нещо поникне.
Иде ми да говоря на сръбски,
да пея на португалски
и да се събличам по български по светофарите.
Извезала съм ти знаме,
от дрехите си го направих.
От сиво, черно и кафяво, заради модата,
заради природата ми на хамелеон.
Сливам се със скучнотията и тъжните сгради на София,
които цвят не са видели,
макар да се опитват тук-там да изглеждат
нелепо-кубински, неестествено весели.
Градът ни е едночасова спирка за прекачващите се полети.
Който остане - умира в съня си.
Защо съм се върнала?
Надявам се ти да дадеш смисъл на глупостта на родителите ми.
Поне някой да им го даде този смисъл,
преди да съм се разболяла от меланхолия по неслучилото се.
Все още имам смелост да пускам димки в улуците.
Да видим кой ще излезе на терасата ти,
ако имаш такава.
Ставам все по-лилава.
По-такава,
каквато се страхувам, че съм.

След финалните надписи на филма

Пищящата тишина в ушите
заглушава крясъците не душите,
след финалните надписи на филма.
Мисля си за всичко, което можем заедно,
това, което правим един без друг
и какво се случва, когато се окажем трима.
Аз, Ти и Бъдещето
в минало свършено време-
хиперактивна пасивност.
Ако сме достигнали спирката,
може би някой трябва да слезе,
иначе времето само ще ни вземе.

Тик за целувка

Какво има в меките възглавнички на пръстите ти,
че е толкова наелектризиращо,
свиващо и отпускащо
под езика ми?
Като тик за целувка.
Обувките ми павират за теб пътека към моята улица.
Подритват камъчетата,
които биха те разсеяли да спреш,
за да ги погледаш как растат.
"По-красива пролет през ноември не е имало от години",
ми каза баба днес.
Листата били още зелени.
Вкопчили са се панически в клоните
и не ги пускат.
Независимо колко силен вятър ще духа
ръцете ти ще са на топло в моите.

Докато бързам да стигна първа където си ти

Тези допълнителни градуси в температурата ми,
нали знаеш, че са твои?
Като ниско летящите човеци,
които се блъскат в краката ми,
докато бързам да стигна първа където си ти.
Това екстремно плодородие, което предизвикваш
озадачава имунитета ми.
Брутално е като Герника, но с ангели.
Представяш ли си Ибсен да не беше срещнал Григ?