Ето, че улиците обръщат паважите си,
хвърлят ги с асфалтените си ръце към небето
и знам кой знак е Това.
Дано поне този път нещо поникне.
Иде ми да говоря на сръбски,
да пея на португалски
и да се събличам по български по светофарите.
Извезала съм ти знаме,
от дрехите си го направих.
От сиво, черно и кафяво, заради модата,
заради природата ми на хамелеон.
Сливам се със скучнотията и тъжните сгради на София,
които цвят не са видели,
макар да се опитват тук-там да изглеждат
нелепо-кубински, неестествено весели.
Градът ни е едночасова спирка за прекачващите се полети.
Който остане - умира в съня си.
Защо съм се върнала?
Надявам се ти да дадеш смисъл на глупостта на родителите ми.
Поне някой да им го даде този смисъл,
преди да съм се разболяла от меланхолия по неслучилото се.
Все още имам смелост да пускам димки в улуците.
Да видим кой ще излезе на терасата ти,
ако имаш такава.
Ставам все по-лилава.
По-такава,
каквато се страхувам, че съм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар