Българско + гражданско + самосъзнание = 0

Защо гърците го могат, а ние не?

„Трябваше да ги учим да убиват, да изнасилват, да бъдат жестоки. Но не успяхме да ги научим така. Защото само тези, които убиват, живеят, а хубавите и добрите хора гинат, измират, убиват ги," баща на загиналия студент Стоян Балтов

В рамките на 24 часа, между 5-ти и 6-ти декември 2008, България и Гърция станаха територии на сходни трагедии. Най-напред в Студентски град беше пребит до смърт 20-годишният Стоян Балтов. На следващият ден 15-годишният анархист Александрос Григоропулос беше екзекутиран от гръцки полицай. Разликата е там, че вторият случай ще влезе в световната история като предпоставка за едни от най-гневните и дългосрочни протести в Гърция. Повече от два месеца след нашият случай обаче, тук хората си задават въпроса „А какво беше станало в Студентски град?”

Излишно е историята около инцидента със Стоян Балтов да бъде преразказвана отново и отново, защото достатъчно се изписа и изговори по въпроса. И все пак нямам усещането, че чух някой от българските граждани, политици, общественици и прочее да вземе конкретна гражданска позиция за случилото се. Вярно, президентът Първанов размаха пръст и отсече „Настоявам за бързо наказание на убийците на студента и съм говорил в Студентски град да влезе жандармерията!”. Тя влезе ли всъщност? Не знам. Никой не ми е казал. А и от кога в България има бързо съдопроизводство? Същевременно съдът определи гаранция от 500 лв за единия обвиняем. И по-важното - това ли е всичко, което държавният глава може да каже и направи? Решението да разположиш жандармерията на територията на този квартал не е нищо повече от временен и неадекватен опит за демонстриране на контрол. Контрол няма. Затова и Стоян е жертва на полицията. Заради нейното отсъствие, ниско заплащане, бабаитщина и незаинтересованост. Каквато държавата, такава и полицията й. Нея просто я няма!
От друга страна „Полицейска държава” е най-честият етикет, който нашенци подхвърлят след почивка в някой от големите градове на южната ни съседка. Дори ние не харесваме полицията им за малкото време, което прекарваме в страната. Питам се кое е по-страшното – да мразиш полицията, задето злоупотребява с правомощията си и се слави с бруталността си или да не вярваш, че сините униформи ще бъдат в твоя квартал, ако недай си Боже ти се случи нещо.
По улиците на София можеш да видиш катаджии и боклукчии всеки ден, но само когато през града минава чужда делегация или Nu Image снимат филм с Ван Дам, светва по някоя друга синя лампа. През останалото време служителите на реда са заети да ескортират до съда престъпници, които така или иначе няма да си получат заслуженото или да конфискуват компютрите на лица, занимаващи се със сайтове за нелегален download, защото това е много по-обществено популярен проблем от факта, че Студентски град се е превърнал в гето, където едни студенти пребиват до смърт с ритници в главата друг студент.
На политиците им бяха нужни почти 2 седмици, за да установят, че в района на тази столична община има приблизително 150 стриптийз бара и казина, където се извършват и други незаконни действия като продажба на наркотици, проституция и продажба на алкохол на непълнолетни лица. Все неща, които обикновените граждани и без това много добре знаят и даже могат да ги опътят, ако питат за посоката.
И ето, че стигаме до момента с реакцията от страна на българските граждани в отговор на очвидната ни незащитеност и то на място, което би трябвало да бъде кампус. На фона на многохилядните протести в Гърция се чувствам малко обидена от незаинтересоваността на потърпевшите тук. Нали всеки от нас е част от това гражданско общество? Защо единственият по-мащабен протест, който си спомням е от преди близо 20 години (и вече започвам да се питам какво запалиха тогава всъщност - Парламента или Партийния дом)?
Българските и гръцките студенти не са толкова различни- доходите им са сравнително еднакви, образованието горе-долу на едно ниво. Как може едните да са движещата сила в държавата си, поколението, което може да прецени от жизненият си опит кое е добре и кое не е за бъдещето му, така че да влияе на политиката на Гърция чрез протестите си, докато другите просто сменят района или дори само злощастната дискотека с друга. Защо не сме ядосани?
Може би отчасти апатията се дължи на липсата на политическа ангажираност на младите хора в страната. В България да имаш политическа принадлежност и убеждения е нещо почти срамно. По-важно е какво слушаш и какви пушиш. Дори нечия идеология да предизвиква у теб симпатии е по-добре да си траеш, за да не ти лепнат етикет „комунист”, ‘‘анархист”, „расист”, „нацист” или нещо от този род в офиса или в училище. И така, както мама и татко са те учили си „неутрален”, за да си нямаш разправии. Не ходиш на протести, не гласуваш, не четеш вестници и не гледаш новините, не поемаш отговорност, а само констатираш случващото се на две - на три, докато на десет метъра от теб на едно момче му разбиват главата. Кой знае защо! Мислиш си „Сигурно е направил нещо, за да си го заслужи” и обръщаш глава в друга посока. Контролираш само своята съдба, освен когато си пиян зад волана или противника те превъзхожда числено, докато другите се правят, че там нищо не се случва.
Докога ще се сочим един друг с пръст, удобно скрити зад оправданието, че да бъдем апатични е дело на 500-те години робство? Младите хора в България не ги помнят тези 5 века, не помнят и комунизма, защото са родени от средата на 80-те нагоре. Те са „модерни” всякак, но не и в разбиранията си. Един модерен човек знае, че света няма да стане по-добро място за живеене, докато си седи пред телевизора вкъщи. Този, който недоволства срещу света, в който живее не мрънка скришно в кухнята си, а излиза на улицата и търси своята справедливост.
Не е необходимо някакъв всемогъщ обществен лидер да идва да ти чука на вратата, за да се сетиш, че е твой граждански дълг да защитиш правата си, докато все още имаш тази възможност. Защото, ако продължаваш да се държиш като овца, ще бъдеш управляван като овца и рано или късно желанието ти ще се сбъдне.
Наистина ли винаги правителството е виновно, без значение коя година сме и какъв е цвета му? За младите хора в Гърция управниците имат един и същи цвят-цвета на властта. А той най-често е кървав. Гимназистите и студентите са най-бързо реагиращата и най-експанзивната част от обществото по целия свят. Те са онзи балансьор, който има силата да променя статуквото и да влияе на държавата, както и когато никой друг не може.
Но, ако не на турското робство и на правителството на кого да хвърлим вината за нашата апатия? На нашите родители, които са възпитали в нас усещането, че е достатъчно да сложиш името си в някоя протестна подписка и вече си герой. На учителите ни, които не успяват да ни накарат да заобичаме Ботев и Вазов, както Хари Потър. На полицията и правосъдната система, които са корумпирани и нагли до безумие в своята незаинтересованост. На медиите, понеже можем да преброим на пръстите на едната си ръка журналистите, които се занимават с истинските проблеми на нашето съвременно общество. И накрая на себе си, задето все някой друг ни е виновен. Макар да е нямало кой да възпита у нашето поколение гражданско самосъзнание, все още не е късно да поемем своята отговорност, ако не заради нас самите, то заради децата ни, които един ден ще се родят българи. Отказвам да повярвам, че сме толкова безразлични към бъдещето си, колкото се опитваме да се изкараме.