Машини за влюбване

Като дете пред сладоледена витрина след работно време,
набивам пети в загуменелия тротоар.
Той прискърцва плачливо в някаква реплика,
докато се навеждаш към мен
да ми разкажеш за машините за любов,
в които пускаш 5 лв, за да се влюбиш.
Лошото било, че никой не е направил машини за разлюбване.
Питам те къде ги правят първите,
а ти ми сочиш витрината да се погледна.
Нямам отражение в измисленото стъкло,
не защото съм вампир.
Просто само ти ме виждаш там
с надути бузи и криви плитки.
Толкова обичам да се виждам в очите ти,
че вече ми е скучно да се гледам през своите.

Happy endings

Болка в челюстта от преминалия смях.
Твърде смешното често е болезнено.
Може би заради тишината след това.
В усмирителните ризи са спрели сърцата ни
до второ нареждане.
Страхувам се, че може би е време
да балансираме реалността и Страната на чудесата.
Пълзиш под кожата ми с премерена ритуалност
и ми припомняш, че не вярвам в Happy endings.
Не вярвам в нищо, освен в неизбежното.

за какво са зъбчетата на кънките отпред

Преди да се науча да се пързалям по извивките ти
не знаех за какво са зъбчетата на кънките отпред.
Трябва да мога да спирам, преди да се блъсна в стените ти, казваш...
Не искам да те одраскам, да ти отроня дори прашинка.
Предпочитам да имам синини по раменете си,
да се разпилея на милиони стъклени прашинки
и да полепна по теб като звездна карта към вкъщи.
Заведи ме там по време на някоя среднощна разходка
и ме изгуби.

2:45

В 2:45 животът свършва, с предчувствие за Утре.
Сънят е смъртта. Дали теб те има вътре?
Острото на сърцето ми е бяла страница.
Можеш да се порежеш между пръстите,
докато се опитваш да хванеш късните часове
под отпечатъка на палеца ми.
Ако кръвта ти тече толкова бързо, колкото мисълта,
ще се видим скоро. При нея. В смъртта.

Eternal sunshine of my spotless mind

На фона на всеобщото отегчение
на пропитите с алкохол поети от моето поколение,
можеш да вземеш, каквото е останало от душата ми,
да го навиеш на макара и да вдигнеш хвърчилото на тази любов
в страховитата буря от летящи останки.
Нямам на какво да те науча.
Искам само да слушам каквото чуваш ти.
Eternal sunshine of my spotless mind
в най-красивия минор.

Нямам нито един отговор

Какво е това невидимо тяло,
което ме кара да плача, докато свършввам от пръстите си?
Което допълва изреченията ми, по-добре от мен?
Съвсем ли изгубих представа какво ме прави щастлива
или напротив, чак сега разбирам какво?
Преструвам се, че зная много неща за нещата.
Преструвай се, че ми вярваш,
за да се чувствам добре.
Нямам нито един отговор,
а така ми се иска поне да знам какво да ти кажа-
Да или Не, когато попиташ.
А ти ще попиташ.
Нали? Надявам се.

...it's the wind in my eyes

Не знам защо плача.
Може да е от вятъра, от мястото,
от стоте милиарда галактики,
в които съм съставна част на прашинката.
Ще се откъсна пак, правила съм го много пъти.
Ще тръгна далеч от въздишките в ухото ти
и ще свия гнездо на Зевсовата планина.
Еретична и гола като новородено.
Само бъдещето ме плаши
с безкрайната си прозаичност.
Жалко, че няма да ме дочака.
Нищо не ме прави по-силна от тръните,
по които ходя с добри намерения.