ти сигурно спиш и диктуваш

Попита ме колко малки любови правят една голяма,
колко дълги кафета са оправдания за добрите разговори,
колко прозодии развалят един текст,
колко пъти повторена истината спира да бъде чувана...
Помня стабилните ти въпроси,
а изсмуканите си отговори прилежно съм затрила.

Говори ми се с теб.
Строят ми се високи кули
като в хипнотични видения ми се затваря в тях.
Затвори, от които да не можем да избягаме един от друг далече.
Защото сме достатъчно глупави да си мислим, че можем и иначе.

Аз съм дете, което си е изгубило ключовете,
но е твърде тъмно, за да се връща да ги търси.
Води ме твоя глас, с който си говорим,
който подрежда и думите ми в момента.
С твоя глас пиша,
а ти сигурно спиш и диктуваш.
Изобщо не знам какво исках да ти кажа точно...

Персефона

 

Камикадзе.

Врязах ти се.

И после почнах да ти търся отговорност за делата си.

Защо така стоиш пред мен, не виждаш ли, че идвам да се врежа?! 

Не знаеш ли сега какво ще ни преследва?!

Безсъние, умора, глад,

абсурдно чакане пред телефона...

КАК НЕ ТЕ Е СРАМ

да ме превръщаш в Персефона!

 

 

Повтарям си

Мисля, че когато онази хаотична сила те е създавала
за теб е имала конкретен план,
чертеж на съразмерните ти светлосенки.
Чудесно те е подредила и накрая за разкош
завъртяла е във тебе малък вихър,
с който да разваляш статиката на заобикалящото те.
Строила те е с всички материали, които в този ден е имала.
От реки и мостове над тях си правен
и стълба към небето ти е сложила,
да скачаш отвисоко и да се разбиваш във вълните си,
от там да се разстилаш по вените на този град,
да се просмукваш във стени на сгради и оградите им,
а пепелта ти да насища въздуха с полезни вещества.
Навсякъде си и във костния ми мозък даже.
Навсякъде, във всичко и във всички.
Повтарям си, че е безумно да ми липсваш.

Къде отлитат пеперудите наесен?

Къде отлитат пеперудите наесен?
Дали не са във топлата вода под душа?
Полива ме и съм накацана,
нацапана с прашец
от струните ти.

Пиша ти, защото нямам избор

Пиша ти, защото нямам избор,
заради
вдъхновението на малките ти часове,
на малкото ни такива,
на свределите от дъждовно предстояще
и сгънатите ъгълчета на писмата ни...
Заради
пулсиращите слепоочия
и ниските ни честоти,
които все повтарят "още".
Дори на есен думите ни пак са сочни
и растат около тайните бодли,
които някой ден ще ни избият
и сигурно ще боли,
а може би пък няма...
Заради
някаква излишна драма,
няма да се пръскам на парчета днес.
Да се оставим някак разбираеми, искаш ли?
И все пак...
от въздуха във стаята ти те ревнувам,
че дава ти живот, когато мен ме няма.

FRICTION CODE STORY

 

 Любомира Найденова създава FRICTION CODE преди две години. Причината е посещението й на голям музикален фестивал, чиято публика се откроява със своята индивидуалност, лудост и музикална принадлежност. "Всички бяха толкова цветни и разнообразно облечени, че ми се прииска да правя дрехи точно за тях", споделя Люси.

  

Люси решшава да прави мода в България, където няма толкова голяма конкуренция и дизайнерите имат по-голям достъп до пазара, за разлика от Италия например. Трудността идва по-скоро от това, че българският потребител няма културата да цени уникатите и предпочита да пазарува от вече утвърдените марки. От друга страна, аз лично забелязвам, че все повече хора от артистичните среди търсят уникалното в марки като FRICTION CODE.

 

FRICTION буквално преведено е "триене" - между младите и активни хора, със силно изявена персоналност, обединени от страстта си към музиката. "Нашите продукти са вдъхновени от контраста между градските музикални култури и техния начин на живот. Философията на дизайна се изразява в трансформирането на музикалните вибрации в детайла на дрехите, без това да се натрапва.", обяснява Люси. 

 

А иначе, тя е на 31 години, завършила е Националната художествена академия със специалност Мода. Харесва дизайнери като Yohji Yamamoto и Hussein Chalayan, обича да носи удобни дрехи, които я карат да се чувства свободна. 

www.frictioncode.com

като всички онези неща

То е като със зимните ми кънки-
под леглото, в главата, някъде в близко бъдеще
ще ги покарам, ще ги пробвам най-сетне.
Отлежали са година и половина
и вече може би е техен ред да оживеят.
Ще падам, ще боли и ще съм синя,
ще се смея на глупавата си координация,
на тромавите си бедра и пулс на маратонец,
ту някой ше ме хваща, ту ще ме избутват,
ще съжалявам, ще обещавам,
че никога вече няма да правя това...

То е като със зимните кънки,
като с карането на кола и колело,
като плуването и раждането,
като бракът и развода,
като сватби и погребения,
като всички онези неща,
които никога не съм правила,
но толкова ясно съм си представила,
че вече мога да ти разкажа.