Art by Shyanam
Не помня гласа на мама,
нито името на първото куче което обичах.
Не помня защо бягах от час по история
или кога за последно докато говорех за миналото, си приличах.
Не помня кога с татко започнахме да си пращаме линкове,
нито какво пишех в писмата до Таня.
Забравих какво ни е свързвало с Лили, с Яна и Моника,
с Петя, Невена, Екатерина...
Не изплуват никакви сантименти вече от малките часове на летата,
когато май с някого бяхме някъде и нещо се случи с телата ни.
Не се сещам защо съм писала половината от думите в тефтерите в шкафа,
нито кои са тези двамата, които днес на улицата ме спряха
и ме прегръщаха, и съм им липсвала, и защо не се обаждам вече и прочие...
Не запомних нито един рожден ден като хората,
не потърсих нито една изгубена обеца в чекмеджетата си.
НЯМАМ ПРЕДСТАВА къде си губя и времето,
когато пак не ми стигне деня и умирам да затворя очи под тавана.
Къде ми е новата тениска, която си купих в сряда?
Облякох я само веднъж, само веднъж я изпрах, след като я накапах със спагетите,
които... с какъв сос бяха?
Но, пък помня розовата ти риза (която не съм ти казвала, но не ми е любима)
как се вее на гърба ти в Созопол, когато взех името ти преди малко повече от година.
Помня, че вече знам как да плача от щастие,
от невъзможност да събера всичките си емоции в реч.
Сещам се как веднъж те чаках В БЛАГОЕВГРАД по нощите,
полудяла от притеснение, че ужасната ти кола ще поднесе на магистралата, в реките ѝ.
Как ни стигаха два часа сън на денонощие,
защото не от сън черпехме сила,
а съня черпеше сила от нас.
Помня те по-добре, отколкото себе си,
сигурно защото сега Аз съм СЕГА,
не съм утре, не съм вчера,
не съм осъзната във намерения,
неопределена, възможна съм всякаква,
някаква, такава една.
Твоя.
