Art by Alain Laboile
Докато ме има в мислите ти- тук съм-
разхождам се в кварталните пространства,
междублокови, накацани от птички,
останали със мен във локвите да странстват,
да наблюдават как неправилно пресичат всички
и как прането на съседите със вятъра си сменя танца.
Докато заспиваш с погледа ми пред очите си-
живея - имам си чадър, ключодържател,
в аптеките разменям витамини за парите си,
участвам само в дребни хулиганства-
от страст, от скука или от съмнение,
да пълня крачките до следващото "С тебе"
в очакване на някакво, каквото и да е, нищожно Вдъхновение,
колкото да мина през прогнозата за времето
Докато ме викаш от прозереца с подсвиркване,
аз имам Някъде- да се прибрам или да излизам.
Да ходя в други градове, да чакам на опашки,
да се засмея на шега, която ни най-малко не разбирам.
Да кашлям улиците и настинките на другите,
да спирам припозналите се в лястовици,
да се задъхвам и все повече да подозирам,
че само устните ти ме легитимират. Вярно е.
Докато те има - мен ме има. Толкова е просто и е лесно.
Не мога да си обясня, когато гледам стари снимки,
когато се чета, от времето преди да те обичам,
дали съм вярвала, че цветове били са тези сенки,
които с мили думи съм наричала?
Не помня нищо - само тебе. За другото не ми се пише.
Не ми се пее, нямам време за нищо друго, само за да те
обичам.
