*

"Искам да направя с теб това, което пролетта прави с черешите."

Моментна снимка

Лебедово-белите шии на балерините понякога ме разплакват,
понякога ме вбесяват истерично,
защото искам и моята да е такава.
Искам да имам дълги до небето крака и сатенена кожа,
да мога с едно "ах" да събарям паметници...
Устните ми по-червени от ягоди
да оставят след себе си кървави дири
като след кръвожадни музи,
които сякаш са раздирали с нокти
гърбовете на своите безсънни поети.
Искам косите ми златни
като отвъдно видение
да заслепяват със блясъка си,
да хипнотизират и плашат...

Но, после те виждам,
пресъхнал за вода от целувките ми
и правя разликата между жената, която съм с теб
и която без тебе се чувствам.
Завиждам й, че заклещена назад във времето
виси в някоя дива поза отгоре ти,
в моментната снимка на Вселената.
Ако я изобретят онази машина,
първо там ще се върна.

нищо дотук не ти отива

Вадя от себе си, Боже, с какво усилие
нови изразни средства, с които да те опиша,
защото нищо дотук не ти отива.
Нищо дотук не е за теб.

Ти си антигравитационното поле около здравия ми разум,
около скитническата си душа строя за теб ограда.
Впрягам се, за да ти помогна да ме настигнеш.
Искам да ме вкопчиш в добрите си намерения,
да ги впрегна чакам в трудноподбрани чувства,
селектирани като сорт опияняващо грозде.
Докато свивам и отпускам мускула на сърцето си
ще изтласкам цялата си отрова
и пак ще бъда онова момиче,
което брои плочките по тротоарите,
докато всъщност си мисли
колко щастлив е бетонът на припек,
под лъчите на повтарящото се утро.
Колко крайно неподвижен е този свят
в сравнение с безнаказаното ни въображение...

Всеки момент

През теб ли прелива или се стели по въздуха
облак, като мантра сглобена от смеховете ни
Всеки момент ще започне да вали
под напуканите ни сухи пети ще разцъфне
и ще вдишаме изпаренията си
преди да се върнат нагоре, над главите ни високо

С твоя глас, който ритмично подскача между въздишките ми
вече ти и аз сме реалност, а не изключение
и сме доста по-близо от телата си