Зомбиленд няма почивен ден

Доскоро отбягвах по всякакъв възможен начин въпросите свързани с детството ми. Хората свързани с него. „Това не съм аз”. Дори не съм сигурна, че се е случило на мен, защото географски погледнато по онова време Земята е била плоска. Откакто се изсфери предпочитам да говорим само за бъдещето. Не намирам смисъл да говоря за нищо в настоящето. А не е ли животът един миг равен на абстрактната вечност?
Забавно е да си в Чакалнята и да се самоопределяш пред останалите чакащи с носталгия, амбиция, комплекси относно външния си вид или семейното си положение, за това как работиш над себе си, за да бъдеш по-добра своя версия в материалния свят... докато точно преди смъртта, за една секунда, разбираш. Да, понякога наистина е смешно, че не можем да решим дали да си купим телевизор или да отидем в Испания или пък да работим в офис от 9 до 5, вместо да пишем измислени истории цял живот, за което човечеството евентуално да ни награди със статуетки. Whatever. Най-дълбокото място в света е в Тихия океан. 11 000 м. Приблизително два пъти повече от височината на Еверест. Човешката подводница е достигнала дълбочина 10 216 м. И това е факт, който не можеш да потопиш в две големи уискита.

Има смисъл да се пише, единствено ако се чувства. Фактите са за Колайдера. На Марианската падина й дреме за мен, точно колкото и на мен за нея. Млъкни, ако не чувстваш това, което говориш! Не искам да слушам разкази за историите на сетивата, на някой който има само пет. Зомбиленд няма почивен ден. Искам да знам само защо си тук. Ти знаеш ли?

Когато плета, периферното ми зрение изгасва. Очите ми се концентрират в около два сантиметра площ. Спирам да чувам външните дразнители като телевизора, алармата на колата пред блока, боклукчиите, които мятат кофите от метър височина. Една шапка има средно 2022 бримки. Закръглям ги или на 2030 или на 2000.

Докато броя умът ми не работи. Излиза от тялото ми и с остатъка от слуха и зрението ми, тръгваме на разходка. Връщам се там, в онова детство, за което не говоря и си спомням за нещо, което помолих Господ, когато бях на 10. Казах му „Господи, вземи от тяхната красота и ми я дай на мен. Когато стана най-красивата, ще вземем и от умнотата им. А когато стана най-умната, можеш да си ме вземеш при Теб.” Представях си, че до към 28 ще съм завършено най-красива и умна на света. Сега, когато съм на 27 се чудя, защото така се бави нашия план с моето съвършенство. Радвам се, че нещата не вървят. Ще мога да остана малко повече, за още от Зомбиленд.

Всъщност като човек, който цял живот страда от самовнушения, трябва да призная, че се опасявам дали не съм си самовнушила собствената си смърт. Дали изобщо съм обичала някога, дали съм била щастлива, нещастна, изричала ли съм поне една истина. Не знам. „Това не съм аз.”

Мързи ме да не ме мързи да живея. Затова сънувам колективен сън, който не мога да кажа, че е лош. Всички са на една ръка разстояние и всеки, който пожелая, влиза в живота ми. И излиза, когато пожелая. Връща се отново, когато ми доскучае и пак се оттегля, когато дам знак. Една режисура лишена от сложна терминология и изречения, които трябва да прочетеш по два пъти, за да схванеш. Всичко е в трохи от вафли. Сладки трохи, които ако искаш да опиташ, трябва да излижеш от мръсния под.

И в тази привидна безнадеждност, се разхождам от Съдебната палата до НАТФИЗ и точно пред Телефонната палата, поглеждам на ляво. Силвестър Сталоун. Не, не го видях. Би било смешно да го видя, както и най-интересната част от това словоизлияние. Просто се замислих, че Силвестър Сталоун не би трябвало да съществува. Той е кино персонаж. А аз даже знам в кой хотел е. Всеки знае къде е Силвестър Сталоун. Не искам да знам къде е Силвестър Сталоун. Искам да знам дали знаеш защо си тук.

Зомбиленд няма почивен ден, но пък има дни с намаления. Промоции и отстъпки за най-постоянните клиенти. Хора, които протестират заради самия протест. Президенти, които търсят България, рекламни агенции, които решават да направят МОЛ-ът, най-щастливото място за едно подрастващо момиче, артисти, които не могат да дават, въпреки, че през целия си живот получават, за да дадат.

Господи, ако моето идване при Теб като най-красивата и умната на света поради някаква причина се е отложило, моля те, ела Ти. Превърни онази секунда на разбиране в мигът абстрактна вечност. Има прекалено много хора в чакалнята, които не знаят защо са там. Не помнят какво чакат. Просто говрят. С устите си.