Никъде

Някъде по времевата линия,
разкъсана от локвите и липсващи павета,
въртя се в паника и се оглеждам.
Ами, ако днес не минеш оттук?
Ако точно днес пропуснеш,
когато вече не мога да се ориентирам
за посоката си на движение,
ако не видя първо твоята?!

Накъде да тръгна, ако теб те няма?

Обратно назад
да оправя счупеното,
да превъртя непревъртените касетки
и да ги върна на видеотеките,
да залепя по клоните листата?
С тиксо или телбод да прикача към себе си
липсващите части от сърцето си?
Къде са те? Ще ги намеря ли изобщо?

Напред? От мъгливия оловен въздух
ставам лепкава отвъд подметките.
Разтягат се като дъвки
и не ме пускат да вървя такава
тежко безсмислена и рядко безчувствена.

Напред без теб е дълга зима.
Цяло Нищо.
Цялото нищо без теб,
ти който си Всичко.

Ще се появиш. Ще вярвам.
Ще чакам тук, на времевата линия,
разкъсана от локвите и липсващи павета,
ще мине влак и ще е нашия.
Ще се качим и ще избягаме
от самотата си.
Отново.