В България да се занимаваш с музика, литература или какъвто и да било друг интелектуален труд е не просто нерентабилно и неразумно, а и перверзно по един дълбоко мазохистичен начин.
Но, да се върна малко преди тези изводи да ме осенят. Идеята да напиша тази публикация е продиктувана от едно качество, на което се възхищавам на моя приятел Радослав Парушев, който има същото раздвоение на личността като мен, тъй като бива наричан Чарли, а аз Ани, но това е тема на отделен монолог. Та, Радослав (т’ва Чарли е някво позьорско) успява да се усмихне над онези потискащи твореца събития, хора и като цяло НЕЩА в България, като им отмъщава с кафеви реки, нападения от извънземни и прочие, в своето творчество. Освен че съм фен на творчеството на Радослав, точно в този момент се опитвам да използвам неговия похват, за да не взривя Външно министерство в реалността. От друга страна на планетата наречена Земя (на която за мое безкрайно щастие живея в едно време с Радослав Парушев) има още една такава реалност, тук, между буквите, която подлежи изцяло на моя контрол. Като владетел на релаността ТУК, уволнявам всички държавни институции, музикални издатели и книжни такива... СЕГА.
„От къде този гняв, госпожице Турийска”, пита в главата ми Радослав в реалността ТУК. „Ами, как от къде - викам. - Издателите не ми продават книгата, която може да не е особено хубава, но пък е в такъв тираж, дето принципно би си се продал и без да е хубава. Ама, някой трябва да я сложи за продажба, както сме си говорили и друг път.” Въображаемият Радослав е леко изнервено изненадан от повтаряемостта на моите теми на раздразнение. „К’во друго”- пита с право. Викам „Друго, друго... Пиша аз текстове за песни от 10 години, а парите ми от Музикаутор всяка година са със сто лева по-малко, вместо да стават повече, щото нали творчеството ми се трупа. Пък и разни музикални издатели си взимат моите си права и си ги правят свои, щото са измислили няква схема с хонорарите. Аре, направи нещо, викам му- ти нали си адвокат, осъди ги сичките, закрий ги, да фалират в кафевите реки на общото ни възмездие, щото признай си и тебе те дразнят нечовешки.” Парушев знае, дори и ТУК, където аз определям реалността, че само си говоря и съм като всички дето са много смели на чашка, обаче като останат с 20 лв пред заплата, не смеят да повярват, че изобщо има смисъл каквото и да било противодействие на веселата лайнарщина, която ни кара да се целуваме по бузите на промоции, а дефакто разменяме телепатични псувни буза в буза. „Друго има ли?”- пита ме Радослав Парушев, щото вече сме си допили във въображаемото Петно в София и той трябва да ходи да си обича жената. „Има!”- потвърждавам разпалено. „Аре да взривим Външно министерство!” Тук вече привличам особено вниманието му, тъй като това е нов аспект на моето неефективно планиране на противодействия. „Защо па Външно?”, пита ме Радослав Парушев. „Щото ми преебаха Литва.”
И на въображаемият ми събеседник от по-висок клас писатели, не му става ясно, понеже аз никак не умея да разказвам, което е доказано и на култовата Лига на разказвачите. Затова се хващам да му обяснявам с големи напъни, как на Европейското по баскетбол ще има музикален представител на всяка участваща държава, в това число и България. И как са избрали мойта банда от българските организатори, демек Консулът, който е пич и явно има добър музикален вкус. Обаче нали, има там разни разходи дето трябва да се запълнят. Като самолетни билети, хотел, ядене, и дай Боже някакъв макар и скромен, все пак някакъв хонорар за групата. От Външно министерство обаче отвърнали с любезно „О, чудесно, много хубаво, намерете си спонсор, ние имаме две хиляди лева”. Консулът пък вика „Посолството не може да даде от бюджета си, организаторите твърдят, че нямат, а четирите билета надхвърлят две хиляди лева”. Гадно му е и на него, щото ни е обещал, обещал е и на организаторите в Литва, ние едва ли не вече си събираме прането от простора от морето и изтръскваме пясъка от сака, за да летим към Литва и изведнъж кур за нас. Ама кур и за Консула. Кур и за организаторите на Европейското по баскетбол, които са ни напечатали на плакатите си. Кур и за стейдж мениджъра дето е изпълнил райдера ни. Кур за българският отбор по баскетбол, който единствен няма да има свой музикален представител на Европейското в Литва. И за Литва кур, и за България и за мен най-вече, вече направо крещя на Парушев, щото ми се е пеело, пътувало и вярвало, че такива неща се случват дори и в реалността на Земята. Щото в ТУК си се случиха вече отдавна. Бяхме си в Литва, свирихме си, пях, подскачах, забравих си текста на едното парче и беше супер яко, че с момчетата се напихме и аз повърнах върху белите кецове на Росен. Пътувахме с влак от Вилнюс до Клайпеда, пихме контрабандна ракия от на дядо ми и изобщо беше още по-яко от на снимките.
И се чудя, ти, Радослав Парушев в моята глава, как мислиш? Дали сред всички тези летящи курове може човек изобщо да остане девствен? И хубаво нещо ли е девствеността, ако това значи да не видиш кур? Обаче, ако си видял толкова много курове, абе не ти ли се струва, че си е един и същи кур, просто влиза по различни начини? И тва прави ли те манЯк, заради което ти всъщност продължаваш да се опитваш да правиш музика и литература, а не ходиш да пасеш овцете, по препоръка на Министър председателя? Щото, Радославе, ако ми кажеш, че аз въпреки цялото тва ебане трябва да продължавам да пиша музика и думи, аз нали знаеш, че ще го направя? Ще продължа да охкам като сядам, щото ще ме боли задника, ама няма да се откажа, заради тебе, Радославе. И един ден като умра преебана, ще знам, че и ти си умрял преебан, ама поне хем нищо не сме постигнали, пък хем всичко сме си изживели и все с оптимизъм сме си завършвали разказите. Щото както казах на Еко, „По-добре, че не отидохме в тая Литва, щото сигурно щяхме да умрем в самолетна катастрофа”.
