STORY-TELLER

Детските ни герои са безсмъртни

2012-02-13T01:30:00.003+02:00

The music matters. И то в смисъл, който постоянно надгражда себе си.

Спомням си смъртта на Фреди. Първата ми музикална любов. Родителите ми бяха в средата на двайсетте си години и ме водеха с тях на домашни купони. Слушаше се Queen, а аз се вълнувах от гласа му. Асоциирам го с онези старите уредби с плоча и касетофон. Бяха много модерни - две в едно. А, не. Чакай... Три в едно, защото имаха и радио. Queen имат вкус на банани, брокатено усещане за арт. Намирах триката му за странен избор на рок облекло, но пък бяха най-точното.
За първи път плаках за човек, който не съм срещала, когато си отиде. После плаках и за Кърт и за Майкъл Хътчинс, чиито плакати ревностно пренасях от квартира на квартира. Местехме се много, но някои неща не се променяха. Бяха се превърнали в стълб на постоянството, което не намирах в ежедневието си.
Когато излезе "Бодигард" се влюбих в Кевин Костнър, който да е жив и здрав има седем деца вече. Гледала съм го триста пъти и всеки път пусках по някоя сълза на сцената с целувката при самолета. Тя беше толкова нежна и силна, че както и да изглежда филмът сега, аз ще го запомня като една от най-красивите любовни истории.

Гилмор ме научи на поезия. Division Bell знам наизуст - със солата. Pink Floyd е голямата ми любов. Наскоро спорих на тема "Когато си отидат великите, няма да има кой да ги замести". Естествено аз бях в контратеза, като адвокат на новото и приемствеността. Но, не точно. Великите няма нужда да бъдат замествани. Те са велики, заради времето си. Сега, "велики" ще бъдат съвсем друг тип творци. Следващите двайсет години ще ни изненадат с какво ли не (ако още умеем да бъдем изненадвани, де). Не искам втора Уитни или втори Кърт. Сега си имаме Грол, да е жив и здрав!

Уитни, която всеки път, когато си пусках видеокасетата ме изпълваше с възторг и възхищение, стана жертва на празнотата след големия успех. Спомням си преди петнайсет години една церемония по връчването на наградите на MTV, когато й дадоха статуетка. Тя плака, плака, благодари на феновете си, без които това нямаше да бъде възможно, бла, бла, бла... И на финала каза нещо, което никога няма да забравя. Благодари на братята си, които през цялото време, докато е растяла с мечтата си и е пяла стиснала здраво фенерчето в мазето им, вместо истински микрофон, те са й повтаряли "Млъкни вече!". Все едно е имала избор...

Детските ни герои са безсмъртни. Защото не спират да ни докосват, докато сме живи.

Благодарствено писмо XIV

2012-02-11T02:17:00.003+02:00

Благодаря Ти, че поставяш смисъла пред думите, светлината пред сенките, срещите пред бутона за бързо набиране, толерантността пред импулса. Че ме учиш да играя като дете, все по-отдадено. Благодаря за всеки документиран кадър от младостта ми, към който ще се връщам с топла усмивка някой ден, ако си ми отредил да остарея. За камъните в ботушите също, защото ми напомнят, че колкото и да ми е удобно, винаги има как да бъде още по-добре - като извадя камъка, който някак си попада там. За приятелите, които помъдряват. За приятелите, които оглупяват наравно с мен, точно когато има нужда. За новините на новите, за старините на стрите, които искам да вземат от младостта ми, за да си спечелим още време. За тихите стъпки на умората, които ми напомнят, че съм все още човек и трябва да се обичам, за да съм способна да обичам и други. За водата със стайна температура. За новите бръчици. За 27 години и всяка секунда от тях.

Ти знаеше ли, че така ще стане?

2012-02-08T02:45:00.006+02:00

Извивките ти са навици, които неизбежно ще придобия.
Ще се плъзгам по теб като език на домашен любимец.
Само така мога да ти покажа, колко сладко-солени са чувствата ми.
В някои религии изгарянето на дрехи е пречистване.
Хората си режат косите, за да изхвърлят лошото.
Октоподените ми мисли искат да залепнат за теб
и да не те пускат, докато мастилото ми не те пробие в сърцето.
Колкото по-кръвожадна ставам, толкова съм повече твоя.
Собствената ми хищност ме поробва и се питам
"Ти знаеше ли, че така ще стане?"
И още по-интересното е, ако си знаел,
дали щеше пак да ме питаш "Откъде се взе?!"
Защото и аз не знам кое е първото - хаоса или свободата.
Ти вярваш във второто, което за мен е абсурдно.
Там, откъдето аз идвам има две планини,
под които заровените велики крале
са скрили златните си зъби.
Ще те взема с мен, въпреки гладните свраки,
които искат за себе си всичко, което блести.

Всичко ще бъде наред

2012-02-04T20:28:00.003+02:00

Понеже всичко е временно, не отдавам голямо значение на моментните състояния, дори да са повтарящи се. Може би само още ден-два ще ми се спи, ще съм вечно гладна, без сила в мускулите, за да стигна по-далеч от леглото до кухнята. Вероятно е даже въпрос на няколко часа да пожелая отново да разговарям с хора, да ги изслушвам и развеселявам. Едва ли ще ми коства много усилия да започна пак да говоря за бъдещето. Събраха се прекалено много разговори за отминали събития и хора, които вече не срещаме дори случайно. Щом има оптимизъм в уморения ум на движещия се в бързата лента, значи съвсем скоро отново всичко ще бъде наред. А всичко е наред тогава, когато това което не е наред, спре да бъде от значение. Вдишваме дълбоко "Аз съм там, където трябва да бъда..." и издишваме с "...точно, когато трябва да бъда".

Каданси

2012-02-02T00:15:00.006+02:00

Днес съм полупълна, утре полупразна.
Свивам гнезда и крилата си, за да не скрия пейзажа,
в който се разгръщаш и заплашително надвисваш,
за да ме погълнеш като червейче във зряла ябълка.
По женски завистлива съм към силата ти,
към хормона на щастието ти,
когато ти го казвам, когато ти го пиша в този блог
и очаквам да го прочетеш, да го видиш преди мен.
Кадансите са ти запазена марка.
Водопади събиращи се в шепа.
Една на всеки десет песни.
Разпределените реплики.
Аварийната спирачка.
Многословието.
Утре.

Джото нарисувал дявола

2012-02-01T01:14:00.007+02:00

Мисля си за схематичността.
За квадратчетата по тротоара.
Можеш да прескочиш някои,
но в крайна сметка всяко се допира с всяко.
Мисля си за систематичността.
За напуканите устни,
които всяка зима
се целуват с вятъра до кръв.
И за хаоса си мисля.
За непредвидената му логичност
и как Ти и Аз се срещаме веднъж,
за да се разделяме стотици пъти.

Джото нарисувал дявола закрит от облаци
във фреска на базиликата "Свети Франциск".
Понякога са нужни осем века,
за да видим очевидното.
Фреските в съновника са страшни.
Значат, че сме невъзможни в комбинация.
Че ти ще стъпваш все на грешните квадрати,
а аз ще се целувам само с вятъра.
Че вече сме се срещнали
и ни остава да се питаме "Защо",
да се блъскаме във раменете
през счупеното зъбно колело.

Минало е нещо като лято

2012-01-26T01:14:00.012+02:00

Не, наистина не мога да повярвам,
че времето е просто част от някаква си вертикална линия.
Противно ми е да го пиша с цифри,
да го систематизирам в петолиния.
От сухото в устата си разбирам,
че Минало е нещо като лято.
Нещо средно между зима и убийство,
между Златен век и панихида.
Пет живота съм живяла вече. Дали са девет общо?
Страх ме е да преброя каквото и да е, а нямам избор.
Предметите във спалнята ми са 32, във кухнята са повече от двеста.
Точките на черната жилетка - 118, а "108" ме преследва денонощно.
В ръкавите си крия жълти листчета, залепнали са, за да помня.
Паметта ми е стоическа, издържа всякакво организиране.
Нямам спомени от детството си,
по простата причина че не се е случило на мен.
Живеейки интуитивно, един билет съм си продупчила-
за пътници от времето лишени, слепци със кучета, осиротели.

Къде е краят? Т'ва са глупости. Летаргията ще си свърши работата.
Безкрайно е морето от сапуни. Важните ни мисли са хотел.
Чекират се и се заключват, докато не дойде сметката за тока.
Във вените ми точно в този миг са спрели всичките секунди преди срещата ни.
Инфарктно е, дано разбираш. Дано ласкаеш се от липсата си.
Дано си глупав като мене, достатъчно, за да харесваш 300.
Достатъчно, за да си там където си в момента.
Ако ме научиш, ще изтрия цялия си куп от съчинения,
за да започна пак да пиша кратко.
Ще спра дори да слушам композиции с виоли,
ще се науча да живея еднократно.
И някой ден, това е без съмнение
ще се изгубя в блатното си кръвообръщение.
Дано. Тогава ще пресичам улиците на червено
и ще ме псуват с право другите, които са със всичкия си.
Разумните навсякъде около мене
ще станат лудите в плейлистата ми.

По коридорите с проглушителни стенни часовници

2012-01-24T02:31:00.006+02:00

Не съм вкусвала по-сладко нещо от размекнатите ти думи,
от въздуха, който вдишваш докато повтаряш неизбежността на която сме обречени.
Не съм вербувала по-голям процент от волята си всяка нощ,
в която те няма, в която пристигат ръждясалите вагони на откровенията ни.
От тук, до гръбнака на нечии чужди палмови плажове,
през коридорите с проглушителни стенни часовници,
до изтривалките на свалени от трона кралици,
паднали в забравата на величието си,
навсякъде, любими, стъпките ти са татуирани по зениците ми
и никакви остатъчни вълнения на сантименталност
не могат да ме накарат да бъда каквато съм била преди да те срещна.
Отровена съм от райските ти градини,
от забранените им плодове и драскотините,
които си нанесох, докато се катерих по овошките им.
По-щастлива не съм била от болката, с която те изсмуквах от пръстите си,
докато се опитвах да те опиша, такъв какъвто си.
Получих комплименти за правилно поставените ти запетайки,
ритмичните тирета, които ти слагах,
подточка А, подточка Б и прилагателните, с които те римувах в скоби.
По една монета, за всяка рима, която закачах зад името ти с телбод
и шепа пирони да дозакова глезените и после китките си на библейския ти гръбнак.
Усукана съм във влакна, които не мога да изплета с ръцете си в примка,
за да сложа края на живота без теб...
Цялата ни любов е равносилна на Елиада, на псалмите Давидови
и двайсет и две от най-хубавите минути след десет вечерта.

Точка на пречупване

2012-01-16T12:20:00.002+02:00

Познавам точката си на пречупване,
но искам твоята да видя.
Да я подразня със върха на показалеца си
и да я целуна, за да мине.
Разказвам ти за точката си на пречупване
като за стара, бойна рана
гордееш ли се с мен,
че все така чуплива съм останала?
Не знам. Познавам се от теб,
това което виждам, че ти виждаш.
Ако се счупим някой ден,
ще бъде, ако ти поискаш.

Събуждане

2012-01-13T09:04:00.003+02:00

Рано е. През клепачите Слънцето гони съня.
Да ставаме. От полу-сънища полу-умрял е света.
Да тръгваме. От корозия страдат не само скалите.
Лесно е. Трябва само да си отворим очите.

Предтсави си, че има един прозорец

2012-01-11T21:56:00.005+02:00

Предтсави си, че има един прозорец, от който можеш да видиш и Александър Невски, и новия терминал на летище София. От него се вижда и последната спирка на метрото в Обеля, и Айфеловата кула. Ако вдигнеш глава ще видиш пръстена на Сатурн и на комшийката прането. А той е един свръх-малък, обидно тесен прозорец, през който дори главата не можеш да си изкараш навън. Даже юмрука ти не минава.И е толкова замазан и мръсен, че почти нищо не се вижда. Обаче като долепиш ухо, през него се чуват бухали, песни на кучета, някакво дете на пързалката. Циповете на якетата на замръзналите пешеходци потракват в шушляците им, а някой някъде на слушалки си мрънка под носа песен на унгарски. В Йерусалим юдеите си удрят главите в камъните на Стената на плача. На Журналистическия факултет, млади кандидат-студенти правят същото. Чуваш как в трамвая си дупчат билетите, някой боядисва дръжка на врата в съседния вход. Ако си завреш носа през мижавия прозорец, какви ли не неща ще подушиш. И като го върнеш обратно, дишането в стаята ще спре да съществува, когато има толкова много за чуване и виждане отвън.

*

2012-01-10T17:32:00.003+02:00

Имам незабавното желание да си от памук.
Да те натъпча в джобовете си,
в ботушите си, там при палеца, където ми е голямо.
Да си сложа и в ушите, в носа,
всички дупки да си уплътня с тебе искам.
И като ме питат "защо си се натъпкала цялата с памук, Гергана?",
да им кажа, че това си ти
и нямам никакъв избор,
освен да те нося със себе си.

Great kisses kill faster

2012-01-08T20:12:00.005+02:00

Малко остава да ни бъде достатъчно, каквото вече имаме, но не стига, защото сме проектирани да нямаме паузи. "Ти спиш, сърцето ти не си почива" - имаше такава реклама. Харесва ми да вярвам, че сме повече, отколкото се вижда, че сме Тук на кратка разходка, в която през повечето време със забити в земята погледи пръскаме заразната си неудовлетвореност. И защо? Защото винаги има повече от това, което ни е позволено да имаме. Разбираме любовта към другите като отговорност, която трябва да носим, да свикваме с чакането, да се напасваме към разминаванията и да бъдем заедно, въпреки, че вече отдавна сме се свързали достатъчно. Харесва ми, че е просто като да зашиеш копче на палто. След няколко бода то е вече зашито и няма нужда да продължаваш да вкарваш конец в дупките. Но, го правиш, докато не се избодеш, докато не нацапаш всичко с кръвта от пръстите си, а иглата не се счупи в някоя от дупките, защото вече няма място дори да премине. Любовта е да ни свърже, после просто трябва да я носим със себе си и да продължим нататък. Към следващото незашито копче. Ако поне един човек в живота ми беше на моето мнение, щях да го обявя за луд. Слава Богу лудостта се предава с целувки.

След края на маите, идвали юните

2012-01-06T21:39:00.005+02:00

Вървя по реслите на чужди истории-
дезориентирана от несподелената им идилия.
Адресанти, арестанти на собствените си чувства,
натоварени от родословието на цяла фамилия.
Късно е да римувам името ти-
правили са го и други, сигурна съм.
Мога да опитам да свиря по струните ти,
ако не ти пречи, че теоритически изнемогвам.
След края на маите, идвали юните,
след тях сигурно потоп изпарения.
Вечер - абстракции, а сутрин безумие,
редувам с освиркване добри намерения.
Не си задавам въпросът "защо",
той е за тези, които харесват тъгата.
Мен ме измъчва банално "акО"
и какво е без теб самотата.

Ханс си губи телефона и му го намирам аз

2012-01-04T13:52:00.014+02:00

На трети януари сутринта (към 2ч.) се прибирах с таксито и бях така на около бутилка бяло вино и 2-3 дръпки хашиш, което ме прави много концентрирана да не си изгубя нещо. Като слизах от колата си напомних "Погледни седалката да не ти е паднал телефона". И погледнах, телефона беше там, взех си го. Докато вървях към входа осъзнах, че това не е моя телефон. Прецених, че ще взема решение като се наспя, защото в онзи момент повече ме интересуваше зависимостта мравка-хлебарка (нещо, върху което разсъждавам от години). А именно, защо ако в къщата ти има мравки - няма хлебарки и това ли е начина да се справим с хлебарките, като заселим мравки в дома си? И, да, ако както предполагам именно това е начина, колко мравки трябва да засели всяко домакинство, при положение, че никой не може да бъде сигурен точно колко хлебарки обитават дома му?
Събудих се към 9ч., обаче ми беше лошо и продължих да си лежа с надеждата да поспя още малко. В просъницата си помислих, че понеже менюто на телефона е на немски, сигурно е на някой чужденец. "Дано да успея да му кажа, че съм му намерила телефона преди да е излетял със самолета".
Станах в 10 и видях, че има 2 пропуснати повиквания от сутринта. Викам си "Да, ето това сигурно е някой негов близък, който търси телефона". Набрах. Вдигна ми жена, която каза, че след 30 минути Ханс излита за Германия и са на летището. С истеричен тон ми заповяда да им го донеса. Обясних- живея в Надежда 6, тъкмо ставам, лошо ми е, няма как. А и за 30 минути е абсурд да стигна до другия край на вечно разрастваща се София, в първия работен ден на 2012-та. Ама, викам, нищо, че тази жена е груба и неприятна, аз няма да прецакам Ханс. Ханс сигурно просто иска да си тръгне далеч от нея. Ханс сигурно живее в Берлин и е ходил поне веднъж на театър, за разлика от тази, да кажем Донка, която незнайно как е хванала Ханс за гадже изобщо. Извиках такси, връчих телефона на шофьора и го пратих към новия терминал да ги търси.
Отново легнах да поспя. Сънувах, че съм на голяма поляна през нощта, а дъжда от падащи звезди изглежда като шепа ориз хвърлена във въздуха. Толкова много, изгарящи като бенгалски огън, бързи, мигат и умират, противно на всички физични закони. Имах чувството, че ще ми паднат на главата и залягах при всяка една, която политаше към мен.
-Драконът лети - каза някой, някъде, зад гърба ми, в онези сънища, в които хората нямат лица, защото дори не са хора, а Присъствия.
Очевидно този призрак искаше да каже, че Черния дракон, който аз познавам като Зелен се е раздвижил, защото нали това е неговата година. Обикаля. А когато размаха крилете си, звездите падат, отвяни от силата, с която размества Вселената.
След полетите, горе в черното,
пак отваряме очи във дребното.
На обяд изпих един айрян
и града от малък, стана пак голям.

Просъница седи ти на перваза

2012-01-03T20:41:00.003+02:00

Просъница живее на последния етаж.
Просъница простира ти прането вечер.
Криеш, че е идвала у вас.
Просъница отдавна ти се врече.

Просъница седи ти на перваза.
Просъница с разтворени крака.
Не бих могла да я намразя,
Просъница е с мойта голота.

Просъница те кара да заспиваш.
Просъница те ползва всяка нощ.
Събужда се да те завива,
Просъница си тръгва в полунощ.

Благодарствено писмо XIV

2011-12-31T11:51:00.000+02:00

Когато ми е трудно да бъда благодарна, донякъде от разглезеност и суета, винаги се случва едно и също нещо. Губя искрата. А пък тя нали е единственото истинско нещо, за което си заслужава да се живее... Правилното намерение не е лесно откривателство. Но, понякога докато го симулирам, то се връща с искрата.
Благодаря Ти, че си създал физическата ми форма с памет. Така мога да вдигна платната си и да плавам, дори и в замръзналите води на безверието. Колкото и страховити да са звуците, вярвам че няма да се разпаднем, защото страхът е просто склонност на душата. Благодаря, че си винаги в мен, дори когато отричам смисъла Ти. Благодаря за неочакваните срещи и техните продължения. За местата, в които звуча музиката ни, за стремежа да бъде по-добра, по-искрена и завършена. За снега като по поръчка, за приятелите, като по поръчка. За новото, което разтреперва, за нетърпението да чакам подходящия момент, за подходящия момент, който сам те намира.
"Можем да дадем на другите само онова, което имаме в себе си", прочетох преди няколко дни и си спомних, че всичко е доста по-просто, отколкото го изкарваме. Уморително е да следваш принципите на Декарт. От много анализи и общи прегледи умът заглушава истинското ти съдържание.
Благодаря за тишината.

Аз, която не спирам да говоря за чувствата си

2011-12-30T22:41:00.003+02:00

Аз, която не спирам да говоря за чувствата си,
за всичко, което искам да имам, да мога, да знам,
не вярвам, че някога ще бъда достатъчно красива за теб,
понеже заслужаваш повече от всичко, което мога да бъда.
Аз, тази, която е виждала, създавала и разрушавала,
покорявала всеки връх, който гордо е твърдял неприкосновеност,
се съмнявам, че мога да те направя толкова щастлив,
че да искаш да останеш с мен, докато смъртта ни раздели.
Аз, която се научих да се обичам такава, каквато съм-
нахална, самодоволна и разглезена,
се страхувам да докосна таланта ти,
за да не разваля хармоничните му форми.
Оттук нататък всеки ден ще ти казвам "обичам те",
докато самата аз не повярвам,
че заслужавам твоята обич обратно.

Осми квадрат

2011-12-30T00:00:00.004+02:00

По слънчевото зайче,
което скача по котешката картина на стената ти
познах, че тази дупка е прекия път
към болния мозък на Карол.
Вече съм на Осми квадрат
и си искам короната,
за да ти позирам права,
докато пушиш онази последна цигара.
Пешки като мен има много
и не мисля, че правилния въпрос е
защо точно аз виждам, каквото виждаш ти.
По-скоро искам да знам
как се предполага, че изобщо нещо ще виждаме,
ако не сме един срещу друг.

Под полите на падналия мрак

2011-12-28T00:57:00.003+02:00

Под полите на падналия мрак
стене за теб самотата.
Изглежда все пак
нощта е жената.
Денят е мъжа.
Луната е малка и сива.
От снимки неправени
едва те познах.
Ти спиш до мен,
а аз съм щастлива.

We're all made of dust

2011-12-25T11:40:00.004+02:00

Криза на средния ръст,
на средния пръст,
на млякото без какао,
на черното с бяло,
на пушека гъст,
на звездния dust
на голото тяло
върху мене лежало.

Роби на чужди планове

2011-12-21T22:45:00.004+02:00

Бунтувам се срещу грижата на мен да ми е добре,
да е разумно и правилно...
Разбира се, че имаш нещо общо.
Твоите моливи са цветни,
а книжката за оцветяване е дебела.
С тях мога да нарисувам слънчеви плажове,
късни разходки и вечери на покриви,
но и празни легла, неизмити чинии
и препълнени пепелници със съжаление,
че някога съм била бунтар срещу сивото спокойствие,
което винаги е толкова разумно и правилно.
Исках да ме попиташ.
Ти питаш, а аз не знам какво да отговоря.
Дори Роси Кирилова пее "живей за мига".
А ние с теб сме роби на чужди планове.
Дали да не обвиним Роси, за това което предстои?
Налага се да ме целунеш веднага.

Но не съм, нали, затова така

2011-12-13T02:30:00.005+02:00

С риск да стана пумпаловидна
продължавам да се въртя ту около себе си,
ту около твоя център, а така обичам баланса!
Заклевам се, че нищо не обичам повече от баланса,
но сега, докато си духам кървящия нос
искам да си се изстрадам хубаво по дупката в гравитацията на този бар,
на този остров мой,
който щях да възпея с морски шансон, ако бях от Бургас,
но не съм, нали, затова така, съвсем Средногорски,
само ще му сваря жито и ще го изпратя в неделя.
И се усмихвам, мълча зад цигарата си, докато ми говорят.
Знаеш, че не обичам да споря,
просто отскачам из темите като гумено топче
за забавление на горепосочените.
Предполагам, че това е самотата.

Приспивателни за чувствата

2011-12-13T02:15:00.004+02:00

Приспивателни за чувствата,
подводници на тъгата.
Барове със свещници.

Проводници на изкуствата,
сами сред тълпата.
Хора със вестници.

No man is an island

2011-12-10T12:20:00.005+02:00

От 21 декември можете да намерите "Островът" на Камен Калев с вестниците Труд и 24 часа.

Двайсетина човека от екипа на „Островът” наемат апартамент във фестивалния град Кан, където са, за да представят новото заглавие на Камен Калев. За разлика от предното им гостуване на фестивала, сега бюджетът е твърде малък, за да могат да си позволят отделни спални. Това не е новост за тях, тъй като прекарват снимачните месеци на остров Анастасия при почти същите условия, и то в значително по-къмпингови измерения. Въпреки това вълнението им е голямо, особено след предишното успешно представяне на „Източни пиеси” там. На премиерата присъства и звездата на филма, Летисия Каста, която се държи изключително приятелски с всички. Туре Линдхарт също не пропуска представянето на филма. Екипът на „Островът” споделя вълнението си и с порция притеснение, тъй като от сутрешната прожекция за журналисти, отзивите са по-скоро сдържани. Журналистите не са видели това, което са очаквали. Причината е липсата на социална ангажираност, която се е превърнала в клише за заглавията от Източна Европа.
За разлика от „Източни пиеси”, в „Островът” не се говори за наболелите проблеми на Балканите, а за самоопределянето на човек с външните за него фактори, за излизането от идентичността. Критиката отбелязва, че Камен Калев се опитва да влезе в територията на Дейвид Линч, но има да извърви още дълъг път, за да постигне целта си. Симпатиите на публиката обаче не се влияят от забележките на кино-критиците. Макар привидно зрителят да се мята като есенно листо на вятъра от жанровия хаос, само с такава комбинация може да бъде почувстван живота на лентата. „Островът” е дълбоко спиритуален филм, не се оставяйте да бъдете заблудени от присъствието на Big Brother и купищата бг-телевизионни знаменитости.

Всичко започва от Онзи свят. Скъпата кола, добрите пари, които Данийл изкарва, семейството на Софи, подредения живот. Живот, в който лесно можеш да предвидиш финала. Празните погледи, празните думи, рамкираното щастие във взаимоотношенията. Когато си внушаваш, че си щастлив, когато блокираш истинските си чувства, за да се впишеш по-лесно в образа, който се предполага, че трябва не просто да играеш, а наистина да бъдеш. Когато ядосано крещиш, заявявайки щастието си и настояваш, че то е там и това ТРЯБВА да е щастие. България от друга страна е извън удобството на подредения свят, място с дълбоко блокирани спомени за Данийл. Място, на което не би се върнал доброволно, по решение на онзи човек, който е Там. Софи го връща в мъчителната забравена реалност. Тя купува самолетните билети, без да подозира, че най-близкият й човек крие такава тайна.
Веднъж попаднал в родината си обаче, Данийл се връща към Даниел. Изоставеното момче, което преди да стане баща, има отчаяна нужда самия той да има майка, корени, принадлежност. Мисъл, която го докарва до лудост, от онази саморазрушителната, непредвидима в изхода си, но абсолютно необходима. You just got to lose it for once. Да крещиш, да скачаш от скалите, без да знаеш дали ще успееш да изплуваш. Да изгониш всички, които те дърпат към онзи, който си бил досега. И после да послушаш тишината. Да докоснеш природата с върховете на пръстите си, да я оставиш само тя да звучи. Колкото и потискащ и мрачен да изглежда на моменти островът, той е вдъхновено девствено късче природа, която омиротворява. Камен Калев използва чудесни метафори, закодирани в контрастите, като Ладата, която минава през езерото сякаш на пръсти, без да смущава покоя с шума от двигателя си. Или пък рок ен рола в това да затваряш домати в буркани, да родиш такъв, докато те чукат, да стреляш с автоматична пушка в гората с потенциалната си майка. Те говорят на Данийл зад диалозите и той постепенно започва да разбира, че вече няма нужда да търси каквото и да било, нито да знае кой е и от къде е, защото именно това незнание го прави свободен. Данийл се чувства готов да започне да живее истинския си живот, макар това търсене да му е коствало връзката със Софи.
Туре Линдхарт далеч няма излъчването на българин. Няма режисьор, който да може да ни накара да повярваме в това. Но, не е и нужно. Във всичките разнообразни среди, в които персонажът му се влива, Данийл стои на място с типичната си датчанска студенина. Данийл е чужденец в родината си и това особено си проличава в дните, които прекарва в реалити шоуто Big Brother.
Влизането на Данийл в къщата на Big Brother е стряскащо. След цялта красива лудост, която зрителят вижда и усеща до момента, този епизод от филма е на пръв поглед странно решение, което добива своя смисъл постепенно. Според Туре Линдхарт, това превъплащение на персонажът му е най-интересното и вълнуващото. Сцените са заснети на края на снимачния процес и лично за Туре, те са забавни и освобождаващи, след дългите снимки на сериозност и мрачни настроения. Камен Калев ни връща обратно към чалгата, но не в музиката, а в телевизията и люлинския апартамент. В една тотално различна реалност, която съществува в паралелна на острова вселена. Добре познатите лица от телевизионния екран като Милен Цветков и Иван и Андрей се появяват като тръни под ноктите на зрителя, който току-що е преживял с Данийл един философски катарзис.
В къщата на Big Brother Данийл вече разбира проповедите, които в католическото училище от детството му са били далечни думи. С разликата, че всичко, което душата му знае, той отключва на острова, очи в очи със страховете си. В къщата той има лична мисия. Да бъде на свой ред проповедник от телевизионния екран. За да постигне целта си, той излиза от себе си и се превъплащава в идиот. Използвайки злия гений на продуцента жаден за рейтинг, Данийл е избран за участник, на който обществото се предполага, че ще се присмива над салатата и ракията у дома.
Мотивацията на Данийл е да пробуди онези, които както пише в Корана „имат очи да видят и уши да чуят“. Когато излиза от ролята на лудия, той става толкова различен, колкото и чифта очи го гледат. За един е сектант, за друг духовен водач, трети го вижда като позьор и завистник. Никой не може да се отразява с една и съща светлина в другите. А истинската свобода е да се откъснеш от зависимостта си от света, който те заобикаля. Защото щастието е личен избор. Свободната воля, която можеш да намериш само с изключени сетива. В този смисъл Big Brother не е с нищо по-различен от острова. Къщата е един своеобразен социален остров, който за Данийл изпълнява ролята на естрада.

Оригиналният сценарий на „Островът” е писан преди десет години. В него любовната възка между Софи и Данийл не е основна линия. Тя излиза на преден план в процеса на монтаж, по настояване на монтажистите, според които без нея филмът няма да бъде гледаем. Именно тази история помага виждането за живота, което Камен Калев иска да внуши, да бъде по-леснодостъпно. Заслуга за това има и Летисия Каста, която влиза в проекта с широко отворено сърце.
Камен Калев задава на кастинг режисьорите си да намерят актриса с излъчването и визията на Летисия Каста. Така естествено идва и въпросът „А защо не самата Летисия?”. Със скептична нагласа Калев решава, че нищо няма да изгуби, ако поне направи опит да привлече френската звезда в проекта си. Сценарият му се озовава в ръцете на Летисия, чрез нейния агент и само няколко дни по-късно тя лично уведомява българския режисьор, че има желание да се срещне с него в Париж. Ужасно изненадан от бързия отговор, той хваща най-близкия полет. Във френската столица двамата се срещат в затворено кафе, далеч от любопитните очи на тамошните й фенове. От разговорът им се оказва, че Летисия има намерението да откаже участието си в „Островът”, но по възможно на приятния начин – лично. Актрисата споделя пред Камен Калев, че харесва първия му филм „Източни пиеси” и че вярва в неговото развитие като режисьор. И тук се случва нещо, което хората от екипа му с шега наричат „ефекта Камен” или способността на режисьора да влияе на хората по необясним, магнетичен начин. Летисия е разколебана в отказа си и го уверява, че ще го уведоми за финалното си решение до две седмици. Срещата приключва с отворен финал. Камен Калев се качва на велосипеда, който е наел, за да се придвижва в Париж. Петнадесет минути по-късно телефонът му звъни. С риск да бъде глобен от патрулиращ полицай, той вдига и чува гласа на Летисия, която казва „Ще го напрвя”.

Французойката сама доизгражда персонажа на Софи, като се бунтува срещу пасивната страна на героинята си. Това понякога напряга работния процес и вкарва режисьора и актрисата в дълги спорове. В свое интервю в Кан, Летисия споделя, че е научила много от филма за силата на една жена в състояние на пасивност. Борбената природа на актирсата в реалния живот е в дълбоко противоречие с героинята й, което не й пречи да я разбира правилно. За една бременна жена е изключително трудно да разглежда взаимоотношенията си с бащата на своето дете като зависимост, от която трябва да се освободи, за да бъде истински щастлива с него, какъвто е случаят на Софи. И вместо да крещи и да се тръшка по балкански, Софи успява да премине този преход със смиреност и разбиране.

„Островът” влияе на много нива, има много акценти и различни пластове. Интерпретациите могат да бъдат точно толкова, колкото и зрители ще минат през кино салоните. И въпреки това „Никой човек не е остров”.
Авторът на тази знаменита фраза - Джон Дон, е роден през 16 век. Той посвещава метафизичната си поезия на тезата, че хората не са изолирани един от друг, а цялото човечество е един автор, който пише една книга. Никой човек не е остров, всеки е част от континента, част от основното. Почти дванадесет години след началото на новото хилядолетие, тази концепция е не просто демоде. Тя е отблъскваща за консуматорската човешка природа. Консуматорството е основата на удоволствието, свободата, към която всеки човек се стреми. През всички сетива и най-вече през очите, на принципа виждам-искам-постигам. След всяко следващо постижение се отваря дупка за ново, а празнината в гърдите не може да бъде запълнена никога. Редуваме зависимост със зависимост, било то работа, семейство, власт, принадлежност или очакванията на другите, също както се случва на Данийл и Софи. Човек отваря грешните чекмеджета в търсенето на щастие. Свободата изглежда все по-утопична и неразбрана, като привилегия за онези, които „нищо няма да постигнат в живота си”. Превръща се в метафора за безцелно шляене по улиците, висене по баровете, пътуване на стоп и пари назаем. Да отидеш на някой пуст остров „да търсиш себе си” звучи по тинейджърски несериозно. Камен Калев припомня истинския смисъл на свободата, чиста от зависимостите, с които я заместваме.

Разбирам, че те е нямало

2011-12-09T01:19:00.006+02:00

По трохите в леглото, кубчетата лед в очите ми,
списъка с покупки в пепелника, по дъното на ентусиазма ми,
обеления червен лак и изветрялото утро,
разбирам, че те е нямало прекалено дълго...

Ако избера да лежа, докато по мен поникне бръшлян
и ме увие като новородено в зелената си прегръдка,
ако ме издърпа за косите ми към кладенеца на Хенри Лий,
ще дойдеш ли да ме спасиш?

"Нямам нужда от спасяване!" ще викам,
докато ме дърпаш нагоре.
Напомни ми да млъкна.

Истории от бюрото за изгубени вещи

2011-12-07T14:55:00.003+02:00

Говориш ли с непознати?
Аз се уча да им се наслаждавам.
Пълни са с истории от бюрото за изгубени вещи.
Вкусът в устата ми след разкази за чужди целувки е киселинен.
Петната по дрехите ми са от теб и нямат изпиране.
Вятър в очите размазва зениците ми,
лежа, но няма умиране.

И аз съм история от бюрото за изгубени вещи.
Уж ме намери, но стоиш зад витрината.
Свивам се по подразбиране.
Пиша ти, чета се, пиша те, чета си...
"Здравей, прибирам се."

Once upon a time имало едни страхове

2011-12-06T11:49:00.007+02:00

Вкъщи пристигна загадъчна кутия, в която имаше... кънки за лед. Стана ми много смешно, защото отново ми предлагаха да опитам нещо за първи път. "А колко малко първи пъти ни остават", все повтарям.
Сега гледам един сериал "Once upon a time", в който приказните персонажи са омагьосани да живеят в нашата реалност, без да осъзнават кои са всъщност. И понеже в приказките има феи, които изпълняват желания на несретни момичета, си представям United Partners да са силно омагьосаната ми фея. Това са същите онези мили хора, благодарение на които се сдобих с епилатор наскоро. Сега ми предлагат ново приключение.
Та, ето ме мен със стъклените ми пантофки в ръце, в очакване на ледената пързалка на Ариана. Надявам се да не си изгубя едната кънка, защото са прекалено красиви!
Миналата година по това време се кълнях ,че НИКОГА няма да се кача на кънки. Не защото не ми харесва, напротив като малка с удоволствие гледах по БНТ фигурното пързаляне, а любимия ми филм беше "Кънки с остър връх". Просто се страхувам от новото по един ирационален начин, присъщ на несварените от живота кокоши яйца. С други думи ме е страх да не си счупя нещо.
Също така ме е страх, че няма да съм достатъчно добра. Страх ме е, че някой би бил по-добър от мен. Че ще ми отнеме прекалено много време да се науча да бъда добра. Че от падането боли и че ставането може да е невъзможно без подадена ръка. Страхувам се, че за да изпитам удоволствие, може да ми се наложи да изпитам първо болка. Че мога да попадна на място, където всички освен мен ще знаят Как. Страх ме е от толкова много неща, че се парализирам, само докато си гледам кънките.
Точно това ще бъде причината да се науча да карам кънки.
Всичко, което правя в момента са нещата, от които съм се страхувала най-много. Страхът от провал, лицемерието на другите, а и нескритото неодобрение от Цензорите в моя живот, са били двигатели на всичките ми начинания. Не говоря за безкрайно доказване пред другите, а за личното ми освобождаване от мъглата, през която трудно се вижда голямата награда на отсрешния бряг. Тя за мен е да мога да бъда щастлива да бъда себе си. Защото много хора са себе си, без да бъдат щастливи от този факт, но това е друга тема.
Снощи с RUBIKUB свирихме в Алкохол. Стана страшен купон. С Ангел и Еко после се посмяхме на факта, че привидно меланхоличната ни музика, всъщност кара хората да скачат, танцуват и да пеят с пълно гърло. Беше като среща на класа, в добрия смисъл :)))) От онези моменти, които помниш дълго, защото в тях има повече смисъл от който и да е хонорар или хвалебствени слова за това, колко хубава музика правиш.
RUBIKUB беше най-големия ми страх, точно преди година. Някак си се бях осмелила и то съвсем не-готова, да реализирам тази мечта, независимо от последствията. Сцената ме ужаси. Никога няма да забравя едно от свиренията ни в Rаdio Cafe, което беше толкова гадно, че на следващия ден бях решила никога повече да не се занимавам с музика. Но, точно този най-гаден лайф ме оттласна нагоре и се стегнах. Научих се да казвам НЕ на неудобните песни, измислих си ритуали, които да ме карат да се чувствам комфортно там горе. Събух си обувките и всичко си дойде на мястото.
В един пост малко преди този, пиша, че не вярвам в happy endings, а само в неизбежното. А то за мен е добро, защото нямам право да вярвам в обратното. "Tears are for loosers, I never cry, fears are forbidden, baby and that's why I smile."
Чудесно е да се спъваш, да падаш, насиняваш и потъваш в земята от срам. Рефлексите ти се учат от провалите. Вероятно си има термин и за този метод на усъвършенстване и сигурно щях да го знам, ако четях повече книги. А ако карах кънки, щях да имам чудесен рефлекс за падане по стълби и сега нямаше да имам синина на... задника. :D

За финал, отново благодаря на United Partners, че се грижат за моето чисто човешко развитие и за прекрасните бели FILA крила за моите пети! :)

Салата от пеперуди

2011-12-03T00:24:00.003+02:00

Когато има муза като теб
наркотиците са оправдание за скучното безмузие на писателите.
Съзидание е името ти, парфюма ти
и щръкналите върхове на палците ти.
Фосфоресцирам за забавление на белите и червените ти кръвни телца.
Казвала съм ти го и преди.
Мисълта ми е салата от пеперуди,
дори когато само си мълчим през масата.

Collateral damage

2011-12-01T00:41:00.002+02:00

Етна дими, но послушно не изригва.
Свивам се на кълбо в утробата на очакването.
Ако нещо се роди от него, ще е двуполово.
Тя ще тръгне към теб, Той към мен.
Когато ни срещнат ще ни искат обяснение.
Не знам за теб, но аз няма да имам оправдание
защо димя, вместо да горя
и защо гасна, вместо да бълвам лава.
Разрухата в полите ни е collateral damage.
Както сме и ние в подножието на друг вулкан, над нас.

Мишини за влюбване

2011-11-29T22:48:00.006+02:00

Като дете пред сладоледена витрина след работно време,
набивам пети в загуменелия тротоар.
Той прискърцва плачливо в някаква реплика,
докато се навеждаш към мен
да ми разкажеш за машините за любов,
в които пускаш 5 лв, за да се влюбиш.
Лошото било, че никой не е направил машини за разлюбване.
Питам те къде ги правят първите,
а ти ми сочиш витрината да се погледна.
Нямам отражение в измисленото стъкло,
не защото съм вампир.
Просто само ти ме виждаш там
с надути бузи и криви плитки.
Толкова обичам да се виждам в очите ти,
че вече ми е скучно да се гледам през своите.

Happy endings

2011-11-28T23:24:00.004+02:00

Болка в челюстта от преминалия смях.
Твърде смешното често е болезнено.
Може би заради тишината след това.
В усмирителните ризи са спрели сърцата ни
до второ нареждане.
Страхувам се, че може би е време
да балансираме реалността и Страната на чудесата.
Пълзиш под кожата ми с премерена ритуалност
и ми припомняш, че не вярвам в Happy endings.
Не вярвам в нищо, освен в неизбежното.

за какво са зъбчетата на кънките отпред

2011-11-23T23:06:00.005+02:00

Преди да се науча да се пързалям по извивките ти
не знаех за какво са зъбчетата на кънките отпред.
Трябва да мога да спирам, преди да се блъсна в стените ти, казваш...
Не искам да те одраскам, да ти отроня дори прашинка.
Предпочитам да имам синини по раменете си,
да се разпилея на милиони стъклени прашинки
и да полепна по теб като звездна карта към вкъщи.
Заведи ме там по време на някоя среднощна разходка
и ме изгуби.

2:45

2011-11-21T02:42:00.003+02:00

В 2:45 животът свършва, с предчувствие за Утре.
Сънят е смъртта. Дали теб те има вътре?
Острото на сърцето ми е бяла страница.
Можеш да се порежеш между пръстите,
докато се опитваш да хванеш късните часове
под отпечатъка на палеца ми.
Ако кръвта ти тече толкова бързо, колкото мисълта,
ще се видим скоро. При нея. В смъртта.

Eternal sunshine of my spotless mind

2011-11-19T18:06:00.006+02:00

На фона на всеобщото отегчение
на пропитите с алкохол поети от моето поколение,
можеш да вземеш, каквото е останало от душата ми,
да го навиеш на макара и да вдигнеш хвърчилото на тази любов
в страховитата буря от летящи останки.
Нямам на какво да те науча.
Искам само да слушам каквото чуваш ти.
Eternal sunshine of my spotless mind
в най-красивия минор.

Нямам нито един отговор

2011-11-16T01:13:00.006+02:00

Какво е това невидимо тяло,
което ме кара да плача, докато свършввам от пръстите си?
Което допълва изреченията ми, по-добре от мен?
Съвсем ли изгубих представа какво ме прави щастлива
или напротив, чак сега разбирам какво?
Преструвам се, че зная много неща за нещата.
Преструвай се, че ми вярваш,
за да се чувствам добре.
Нямам нито един отговор,
а така ми се иска поне да знам какво да ти кажа-
Да или Не, когато попиташ.
А ти ще попиташ.
Нали? Надявам се.

...it's the wind in my eyes

2011-11-14T00:56:00.005+02:00

Не знам защо плача.
Може да е от вятъра, от мястото,
от стоте милиарда галактики,
в които съм съставна част на прашинката.
Ще се откъсна пак, правила съм го много пъти.
Ще тръгна далеч от въздишките в ухото ти
и ще свия гнездо на Зевсовата планина.
Еретична и гола като новородено.
Само бъдещето ме плаши
с безкрайната си прозаичност.
Жалко, че няма да ме дочака.
Нищо не ме прави по-силна от тръните,
по които ходя с добри намерения.

Благодарствено писмо XIII

2011-11-13T15:58:00.005+02:00

Благодаря за светлата паяжина, в която си ме оплел и че ми показваш всеки ден красивата хореография, която може да я направи вместо капан, истинска машина на светлината, която да задвижа. Благодарна съм, че пространството помежду ни никога вече няма да ми изглежда празно, защото вече ясно виждам колко гъста е материята Ти в това, което преди наричах празнота. Благодаря Ти, че ме накара да забравя какво е самота, а после ми я припомни, за да се открека завинаги от нея, като от детска измислица, в която вече не вярвам. Това, че ме взе в прегръдката си, а после ме отблъсна от себе си беше най-ценното преживяване, с което можеше да ме дариш. Така разбрах, че единствения смисъл е да бъда отново в скута ти. Благодарна съм, че сама трябва да намеря пътя си обратно. А когато го намеря, знам, че Ти ще бъдеш в мен, за да го извървим.

* * *

2011-11-12T15:01:00.009+02:00

каза ли му, че кагато се целуваме небето пада
и се обръщаме с главите надолу,
минават векове за секунда
и като се отлепим един от друг,
се стопява айсберг на някой полюс?
призна ли, че толкова силно ме обичаш,
че понякога мисълта да ме видиш те разтреперва
и просто не можеш физически да понесеш
да застана пред теб и да се усмихна?
знае ли, че не просто времето е счупено,
но и пространството е тясно за тази любов
и няма къде да се побере,
затова се пилее и се стича по шахтите на града
и някой вероятно си събира от нея за зимата,
докато се чуди кой идиот я е прахосал така,
без да знае, че аз и ти просто не можем да носим
цялото си натежало плодородие така обърнати с главите надолу?

Short and Sweet

2011-11-10T00:15:00.005+02:00

Все са пред мен стълбите ти - ритник в гърдите до безкрайния етаж.
Безасансьорно обидни за моите разглезени пръсти,
които стъпват боси, само ако е меко и осветено от прожектори.
Ако ме докоснеш сега ще рухна на атоми и стрито на прах вино.
Ще се разкалям и очите ми ще се измият.
Без грима си съм половин жена и малко повече поет.
Всичко съм ти писала без грим дотук
и без да ти позирам с голо рамо в рамка.
Уморена съм от зачестилите си признания,
че търся нещо отвъд този байпас на такситата,
които чакат да им се обадя, за да ида някъде, където да съм друга.
В този Short and Sweet ме е обзела кървава правдоподобност.
Няма капка срам в лъжливите ми клетви за щастлива вечност.
Няма. Няма и да има, докато не ме целунеш пак,
както прави мъж с жена, когато я обича.

Спирка за прекачващите се полети

2011-11-09T22:35:00.004+02:00

Ето, че улиците обръщат паважите си,
хвърлят ги с асфалтените си ръце към небето
и знам кой знак е Това.
Дано поне този път нещо поникне.
Иде ми да говоря на сръбски,
да пея на португалски
и да се събличам по български по светофарите.
Извезала съм ти знаме,
от дрехите си го направих.
От сиво, черно и кафяво, заради модата,
заради природата ми на хамелеон.
Сливам се със скучнотията и тъжните сгради на София,
които цвят не са видели,
макар да се опитват тук-там да изглеждат
нелепо-кубински, неестествено весели.
Градът ни е едночасова спирка за прекачващите се полети.
Който остане - умира в съня си.
Защо съм се върнала?
Надявам се ти да дадеш смисъл на глупостта на родителите ми.
Поне някой да им го даде този смисъл,
преди да съм се разболяла от меланхолия по неслучилото се.
Все още имам смелост да пускам димки в улуците.
Да видим кой ще излезе на терасата ти,
ако имаш такава.
Ставам все по-лилава.
По-такава,
каквато се страхувам, че съм.

След финалните надписи на филма

2011-11-06T19:14:00.003+02:00

Пищящата тишина в ушите
заглушава крясъците не душите,
след финалните надписи на филма.
Мисля си за всичко, което можем заедно,
това, което правим един без друг
и какво се случва, когато се окажем трима.
Аз, Ти и Бъдещето
в минало свършено време-
хиперактивна пасивност.
Ако сме достигнали спирката,
може би някой трябва да слезе,
иначе времето само ще ни вземе.

Тик за целувка

2011-11-03T20:54:00.003+02:00

Какво има в меките възглавнички на пръстите ти,
че е толкова наелектризиращо,
свиващо и отпускащо
под езика ми?
Като тик за целувка.
Обувките ми павират за теб пътека към моята улица.
Подритват камъчетата,
които биха те разсеяли да спреш,
за да ги погледаш как растат.
"По-красива пролет през ноември не е имало от години",
ми каза баба днес.
Листата били още зелени.
Вкопчили са се панически в клоните
и не ги пускат.
Независимо колко силен вятър ще духа
ръцете ти ще са на топло в моите.

Докато бързам да стигна първа където си ти

2011-11-02T19:33:00.005+02:00

Тези допълнителни градуси в температурата ми,
нали знаеш, че са твои?
Като ниско летящите човеци,
които се блъскат в краката ми,
докато бързам да стигна първа където си ти.
Това екстремно плодородие, което предизвикваш
озадачава имунитета ми.
Брутално е като Герника, но с ангели.
Представяш ли си Ибсен да не беше срещнал Григ?

Весел човек, който слуша тъжни песни

2011-10-31T02:04:00.009+02:00

От мисли по себе си бях забравила какво е
да събирам от простира Ти надежда.
Прещраква някакво зъбно колело в костите ми.
Дошъл е момента да се счупя изглежда.
Когато това най-сетне се случи,
не ме хващай преди да падна.
Така или иначе много малко научих
в това състояние гладно.

Адреналинови дози директно в сърцето
ме връщат като че ли за малко.
Всяка следваща, която забивам
е нова стръмна пързалка.
"Аз съм весел човек, който слуша тъжни песни"
така се представям пред непознати.
И всъщност нищо ми няма-
всичко е следствие от занаята.

Трети ден трезвеност

2011-10-26T01:59:00.002+03:00

Трети ден трезвеност.
Никога не ми е липсвало това.
Не ме е дърпало, не ме е притегляло
както безсънната мисъл,
че ти си написал
името си по стените ми,
по вътрешната страна на очите ми.
И светя като клада на чувствата.
Надишах се с изпарения
и ми се привиждат земетресения,
но май не само аз имам треска.
Няма как да е грешка.

Няма време

2011-10-24T01:31:00.002+03:00

Не съм те търсила, не си ме намирал.
Ей така се случват тези неща.
С едно тягостно чувство разбирам,
че не познавам всичките си лица.
Няма време, ама никакво шибано време
да уча твоя език.
Говори на моя, не ме нервирай.
Не вярвам във "утре" или "друг път".

Кръгове

2011-10-24T01:24:00.004+03:00

По природа съм хищник,
но не гладен, а презадоволен.
И колкото повече обичам,
толкова по-студено е в мен.
Не разбирам, не спирам
да се затварям във кръг.
Ненавиждам да пиша във рима-
тя е само плът, само плът.

Сюр

2011-10-24T01:13:00.003+03:00

Проблясъци като спомени
на нещо, което предстои.
Филмирам се в новата роля,
казваш добре ми стои.
Не ми се слуша дългото интро,
прескочих го в твойте очи.
И всичко, ама наистина ВСИЧКО
се е случвало и преди.
И съм го казвала, и си го чувал
по-клиширано и от дежа ву.
Не знам, може би само на мен ми се струва,
че ако ме рисуваше,
щях да съм Сюр.

На дъното на чашата с вино
умрели са две-три мухи.
Върху трупа им е пъзела.
Да го подреждам ли
или ще го направиш ти?

На опашка за синьото и червеното хапче

2011-10-22T15:34:00.006+03:00

Мирише на буря,
тук на озоновия ръб на досега познатото.
Започвам да се страхувам от върховете на пръстите си,
за да се наложи да търся спасение в кожата ти.
Вълнувам се като на опашка за синьото и червеното хапче.
Не избирам добре с отворени очи.
Ще ги затворя, а ти сложи в ръката ми това,
което ще ме построи клетка по клетка
при теб в Рая на забраненото.

*

2011-10-20T23:53:00.006+03:00

Фобията ти от тесни пространства
много прилича на мен.
Ще се заклещим в джобовете си,
в кутиите на телефоните си
и после ще дойде онзи уморителен пристъп
и докачливост към аромати.
Ще носим тъмни очила
по време на разходка,
за да гледаме устните си без притеснение.
В едно изречение.
Не е нужно да говориш на глас.

A place for making noises

2011-10-20T23:26:00.003+03:00

Няма ни хванати за ръце под спирките,
захлупили пластмасови покриви.
Ти си някой, който слиза от такси,
за да бъде сам.
Търсим погледи с периферията на очите си
и се крием зад детинската си срамежливост
да бъдем обичани.
"A place for making noises",
а пред табелата мълчим

* * *

2011-10-18T22:27:00.002+03:00

Какъв чуден път извървях по думите Ти-
малки плаващи късчета земя, на която да стъпвам,
за да не падна в морето и да се удавя.
Затова си ме направил да не мога да плувам-
за да се науча да вярвам, че ще се погрижиш
винаги да имам къде да стъпя.

Зомбиленд няма почивен ден

2011-10-04T00:07:00.010+03:00

Доскоро отбягвах по всякакъв възможен начин въпросите свързани с детството ми. Хората свързани с него. „Това не съм аз”. Дори не съм сигурна, че се е случило на мен, защото географски погледнато по онова време Земята е била плоска. Откакто се изсфери предпочитам да говорим само за бъдещето. Не намирам смисъл да говоря за нищо в настоящето. А не е ли животът един миг равен на абстрактната вечност?
Забавно е да си в Чакалнята и да се самоопределяш пред останалите чакащи с носталгия, амбиция, комплекси относно външния си вид или семейното си положение, за това как работиш над себе си, за да бъдеш по-добра своя версия в материалния свят... докато точно преди смъртта, за една секунда, разбираш. Да, понякога наистина е смешно, че не можем да решим дали да си купим телевизор или да отидем в Испания или пък да работим в офис от 9 до 5, вместо да пишем измислени истории цял живот, за което човечеството евентуално да ни награди със статуетки. Whatever. Най-дълбокото място в света е в Тихия океан. 11 000 м. Приблизително два пъти повече от височината на Еверест. Човешката подводница е достигнала дълбочина 10 216 м. И това е факт, който не можеш да поптопиш в две големи уискита.

Има смисъл да се пише, единствено ако се чувства. Фактите са за Колайдера. На Марианската падина й дреме за мен, точно колкото и на мен за нея. Млъкни, ако не чувстваш това, което говориш! Не искам да слушам разкази за историите на сетивата, на някой който има само пет. Зомбиленд няма почивен ден. Искам да знам само защо си тук. Ти знаеш ли?

Когато плета, периферното ми зрение изгасва. Очите ми се концентрират в около два сантиметра площ. Спирам да чувам външните дразнители като телевизора, алармата на колата пред блока, боклукчиите, които мятат кофите от метър височина. Една шапка има средно 2022 бримки. Закръглям ги или на 2030 или на 2000.

Докато броя умът ми не работи. Излиза от тялото ми и с остатъка от слуха и зрението ми, тръгваме на разходка. Връщам се там, в онова детство, за което не говоря и си спомням за нещо, което помолих Господ, когато бях на 10. Казах му „Господи, вземи от тяхната красота и ми я дай на мен. Когато стана най-красивата, ще вземем и от умнотата им. А когато стана най-умната, можеш да си ме вземеш при Теб.” Представях си, че до към 28 ще съм завършено най-красива и умна на света. Сега, когато съм на 27 се чудя, защото така се бави нашия план с моето съвършенство. Радвам се, че нещата не вървят. Ще мога да остана малко повече, за още от Зомбиленд.

Всъщност като човек, който цял живот страда от самовнушения, трябва да призная, че се опасявам дали не съм си самовнушила собствената си смърт. Дали изобщо съм обичала някога, дали съм била щастлива, нещастна, изричала ли съм поне една истина. Не знам. „Това не съм аз.”

Мързи ме да не ме мързи да живея. Затова сънувам колективен сън, който не мога да кажа, че е лош. Всички са на една ръка разстояние и всеки, който пожелая, влиза в живота ми. И излиза, когато пожелая. Връща се отново, когато ми доскучае и пак се оттегля, когато дам знак. Една режисура лишена от сложна терминология и изречения, които трябва да прочетеш по два пъти, за да схванеш. Всичко е в трохи от вафли. Сладки трохи, които ако искаш да опиташ, трябва да излижеш от мръсния под.

И в тази привидна безнадеждност, се разхождам от Съдебната палата до НАТФИЗ и точно пред Телефонната палата, поглеждам на ляво. Силвестър Сталоун. Не, не го видях. Би било смешно да го видя, както и най-интересната част от това словоизлияние. Просто се замислих, че Силвестър Сталоун не би трябвало да съществува. Той е кино персонаж. А аз даже знам в кой хотел е. Всеки знае къде е Силвестър Сталоун. Не искам да знам къде е Силвестър Сталоун. Искам да знам дали знаеш защо си тук.

Зомбиленд няма почивен ден, но пък има дни с намаления. Промоции и отстъпки за най-постоянните клиенти. Хора, които протестират заради самия протест. Президенти, които търсят България, рекламни агенции, които решават да направят МОЛ-ът, най-щастливото място за едно подрастващо момиче, артисти, които не могат да дават, въпреки, че през целия си живот получават, за да дадат.

Господи, ако моето идване при Теб като най-красивата и умната на света поради някаква причина се е отложило, моля те, ела Ти. Превърни онази секунда на разбиране в мигът абстрактна вечност. Има прекалено много хора в чакалнята, които не знаят защо са там. Не помнят какво чакат. Просто говрят. С устите си.

Калта

2011-09-26T01:25:00.006+03:00

Помня, че когато бях на не повече от 5, пред къщата, в която живеехме имаше много кал по това време. Правех кални топки, като снежните, само че с мирис на изсъхнало лято и катран. На безнадеждност и безидейна скука. Замерях минаващите автомобили с тях и бързах да се скрия зад къщата, преди да съм си получила заслужения шамар. Понякога им слагах и ядро. Камъче. Достатъчно малко и способно да счупи стъкло. Или поне да го пропука. Ослушвах се за кухия звук на пробита гледка. Нямаше такъв. Така и не посмях да метна камък по някой прозорец. Казват, че звучи като победа над нормите. Средночестотно.
Сега внимавам да не се изцапам. Да съм чиста и готова да бъда показана.
Ако всеки говореше само за нещата, които разбира в пълнота, моята тема щеше да бъде Калта.
Кал е почва и прах, размесени във вода. Някои животни като охлюви, жаби и червеи живеят в калта. В нея могат да бъдат срещнати и моливи, стари дъвки и връзки за обувки. Други като прасетата и слоновете се къпят с кал, която ги предпазва от слънцето. Самото слънце не харесва калта, затова я прави на люспест пясък. Някои хора вярват, че калните бани са благоприятни за здравето. Други си мият ръцете, за да не види никой, че са ровили в ушите си. Калта се използва и за строителен материал. Колибите се строят от кал и слама, а кирпичените тухли се бъркат от кал и слама и след това се пекат или сушат на слънцето. Нещо построено от кал е два пъти по-вярно с оригинала. Все още не е доказан истинския откривател на калта, но милиони хора подозират, че е същият, който държи оригиналната матрица, пуснала първия тираж на структурата на вселенската печатница.
Аз просто му благодаря.

Раздвоения

2011-09-24T01:55:00.004+03:00

Искам да си поделим, всичките тези неща, които стискам,
които досега съм събирала в шепите си и отчаяно отказвам да пусна.
Искам да имам нещо за теб, което да те прави щастлив,
да ти натискам копчетата за самозапалване и гасене,
да плуваш целия в мене
и като се напия да те дърпам за ушите да се приближиш,
за да се целуваме. Да се преструваме, че и другите заслужават
да бъдат като нас съвместими.
Живееш ми в главата - в по-добрия от двата свята.

Вътре и Вън

2011-09-22T16:21:00.004+03:00

-Представи си ето този прозорец с гледката към морето, как изглежда през зимата. Зелената поляна става кафеникаво-бяла. Чуваш само шума на вълните, които не виждаш, но знаеш че се разбиват там някъде долу.
-Защо още нямаме мебели?
-Една и съща гледка може да те стопли и вледени. Не е ли странно?
-Странно е, че нямаме поне един диван. Ще поръчам. Но, не кожен. Да не смесваме стиловете. Старите къщи трябва да имат стари дивани.
-Явно тук не само птиците отлитат на юг. Всички са си събрали огризките и са се понесли с пълни джобове над тази гледка.
-Ей, забравих да ти кажа! Обади се онзи мой съученик, дето сега е интериорен дизайнер. Проектирал е секцията на Лили Иванова. Ще му се обадя. Може заради доброто старо време да ни направи отстъпка.
-Харесва ми, че нямаме съседи. Гледката изглежда още по-величествена, когато на хоризонта не стъпва човешки крак.
-Пердета! Ще сложим и плътни пердета! Много светлина влиза от този прозорец. Ще бъде по-уютно без нея.
-Пердета?
-Ами, да. За какво ти е да я гледаш тая кална поляна? Като запалим камината ще идва топла светлина отвътре.

От кал сме направени, а вътре палим огньове.
Огньовете вътре, калта ни отвън.

Shine

2011-09-22T11:48:00.004+03:00

Днес приличаш на щъркел
носиш за утробата ми нов живот
Нали виждаш - млада съм, имам всичко, което пожелая
Твърде съм разглезена, за да се радвам на даровете ти
Сега искам да бъда тъжна, защото е по-арт
С лице към земята, вятъра ме оставя със сухи очи
Не мога да плача в четвъртък
Не мога дори да спра да се усмихвам на глупостите ти

Кичурът й, белите му зъби...

2011-09-18T18:08:00.005+03:00

Кичурът, който тя премята зад ухото си,
белите му зъби, които се смеят на шегите й.
Пълните им чинии, празните им чаши,
нецелунатия им вкус на бяло вино с много лед.
Такава наглост, пред очите ми,
пред всички други наоколо,
които нямат кого да целунат за обяд.
Спомням си всички първи неща,
но май най-много последните.
"Времето е най-голямата инвестиция."
Обичам те, когато съм щастлива от миналото
и ужасена от бъдещето,
в което имам да ти кажа толкова много неща,
а ти толкова много неща имаш нужда да чуеш.
Как се пише такова нещо с нули и единици?
Много думи знам и нито една не ми върши работа.

Никога нищо не е навреме

2011-09-17T00:22:00.003+03:00

Обичам те, когато е страшно,
когато от прах не мога да вдишам нито един аромат.
Когато под изгорените с фасове седалки в киното
ме полазва хладно краче на черен паяк.
Ще ми идват гости, значело.
А то сякаш всички са си отишли,
а аз наново трябва да се уча да признавам любовта си.
Като "Наздраве" и "Добър ден, как сте".
Ами, как сме... самотни и гладни.
Свити на фас в младостта си.
Всички истории по едно си приличат-
или подраняват, или закъсняват.
Никога нищо не е навреме.

Представям си, че идваш

2011-09-16T11:47:00.006+03:00

Представи си един оранжев балон. Сега си представи кошница с ябълки. А сега въртележка, от онези с кончетата и музиката, която постепенно влиза в тоналност, когато въртележката се завърти на пълни обороти. Виждаш ли и забравеното шалче на пейката? Сигурно е паднало случайно там, а тя не е разбрала, защото е била твърде заета да гледа в очите му. Мирише на карамелизирани пуканки. Не следвай табелите, някой си е направил шега. Всички водят до клетката на лъва. Нали знаеш, че в цирка лъвовете са без зъби?
Ще те чакам тук.
На паветата, от където започва историята.

* * *

2011-09-15T00:11:00.006+03:00

Всеки би могъл да нарисува картината ти,
но няма кой да ти заеме платно.
Бедността е спасение -
никой не ти е нужен,
за да движиш четката си по стените на града.
Не ти трябват, от восък са всички.
Или горят бързо,
или фитилите им отказват да пламнат в платна.
С небиблейски имена се борави по-лесно.
Издигнати демони, чакат да паднат пак.
Да им се причуе Божият глас
на бели чаршафи.

Как не загинахме в самолетна катастрофа, за да се удавим в лайна

2011-08-21T12:19:00.005+03:00

В България да се занимаваш с музика, литература или какъвто и да било друг интелектуален труд е не просто нерентабилно и неразумно, а и перверзно по един дълбоко мазохистичен начин.

Но, да се върна малко преди тези изводи да ме осенят. Идеята да напиша тази публикация е продиктувана от едно качество, на което се възхищавам на моя приятел Радослав Парушев, който има същото раздвоение на личността като мен, тъй като бива наричан Чарли, а аз Ани, но това е тема на отделен монолог. Та, Радослав (т’ва Чарли е някво позьорско) успява да се усмихне над онези потискащи твореца събития, хора и като цяло НЕЩА в България, като им отмъщава с кафеви реки, нападения от извънземни и прочие, в своето творчество. Освен че съм фен на творчеството на Радослав, точно в този момент се опитвам да използвам неговия похват, за да не взривя Външно министерство в реалността. От друга страна на планетата наречена Земя (на която за мое безкрайно щастие живея в едно време с Радослав Парушев) има още една такава реалност, тук, между буквите, която подлежи изцяло на моя контрол. Като владетел на релаността ТУК, уволнявам всички държавни институции, музикални издатели и книжни такива... СЕГА.
„От къде този гняв, госпожице Турийска”, пита в главата ми Радослав в реалността ТУК. „Ами, как от къде - викам. - Издателите не ми продават книгата, която може да не е особено хубава, но пък е в такъв тираж, дето принципно би си се продал и без да е хубава. Ама, някой трябва да я сложи за продажба, както сме си говорили и друг път.” Въображаемият Радослав е леко изнервено изненадан от повтаряемостта на моите теми на раздразнение. „К’во друго”- пита с право. Викам „Друго, друго... Пиша аз текстове за песни от 10 години, а парите ми от Музикаутор всяка година са със сто лева по-малко, вместо да стават повече, щото нали творчеството ми се трупа. Пък и разни музикални издатели си взимат моите си права и си ги правят свои, щото са измислили няква схема с хонорарите. Аре, направи нещо, викам му- ти нали си адвокат, осъди ги сичките, закрий ги, да фалират в кафевите реки на общото ни възмездие, щото признай си и тебе те дразнят нечовешки.” Парушев знае, дори и ТУК, където аз определям реалността, че само си говоря и съм като всички дето са много смели на чашка, обаче като останат с 20 лв пред заплата, не смеят да повярват, че изобщо има смисъл каквото и да било противодействие на веселата лайнарщина, която ни кара да се целуваме по бузите на промоции, а дефакто разменяме телепатични псувни буза в буза. „Друго има ли?”- пита ме Радослав Парушев, щото вече сме си допили във въображаемото Петно в София и той трябва да ходи да си обича жената. „Има!”- потвърждавам разпалено. „Аре да взривим Външно министерство!” Тук вече привличам особено вниманието му, тъй като това е нов аспект на моето неефективно планиране на противодействия. „Защо па Външно?”, пита ме Радослав Парушев. „Щото ми преебаха Литва.”
И на въображаемият ми събеседник от по-висок клас писатели, не му става ясно, понеже аз никак не умея да разказвам, което е доказано и на култовата Лига на разказвачите. Затова се хващам да му обяснявам с големи напъни, как на Европейското по баскетбол ще има музикален представител на всяка участваща държава, в това число и България. И как са избрали мойта банда от българските организатори, демек Консулът, който е пич и явно има добър музикален вкус. Обаче нали, има там разни разходи дето трябва да се запълнят. Като самолетни билети, хотел, ядене, и дай Боже някакъв макар и скромен, все пак някакъв хонорар за групата. От Външно министерство обаче отвърнали с любезно „О, чудесно, много хубаво, намерете си спонсор, ние имаме две хиляди лева”. Консулът пък вика „Посолството не може да даде от бюджета си, организаторите твърдят, че нямат, а четирите билета надхвърлят две хиляди лева”. Гадно му е и на него, щото ни е обещал, обещал е и на организаторите в Литва, ние едва ли не вече си събираме прането от простора от морето и изтръскваме пясъка от сака, за да летим към Литва и изведнъж кур за нас. Ама кур и за Консула. Кур и за организаторите на Европейското по баскетбол, които са ни напечатали на плакатите си. Кур и за стейдж мениджъра дето е изпълнил райдера ни. Кур за българският отбор по баскетбол, който единствен няма да има свой музикален представител на Европейското в Литва. И за Литва кур, и за България и за мен най-вече, вече направо крещя на Парушев, щото ми се е пеело, пътувало и вярвало, че такива неща се случват дори и в реалността на Земята. Щото в ТУК си се случиха вече отдавна. Бяхме си в Литва, свирихме си, пях, подскачах, забравих си текста на едното парче и беше супер яко, че с момчетата се напихме и аз повърнах върху белите кецове на Росен. Пътувахме с влак от Вилнюс до Клайпеда, пихме контрабандна ракия от на дядо ми и изобщо беше още по-яко от на снимките.
И се чудя, ти, Радослав Парушев в моята глава, как мислиш? Дали сред всички тези летящи курове може човек изобщо да остане девствен? И хубаво нещо ли е девствеността, ако това значи да не видиш кур? Обаче, ако си видял толкова много курове, абе не ти ли се струва, че си е един и същи кур, просто влиза по различни начини? И тва прави ли те манЯк, заради което ти всъщност продължаваш да се опитваш да правиш музика и литература, а не ходиш да пасеш овцете, по препоръка на Министър председателя? Щото, Радославе, ако ми кажеш, че аз въпреки цялото тва ебане трябва да продължавам да пиша музика и думи, аз нали знаеш, че ще го направя? Ще продължа да охкам като сядам, щото ще ме боли задника, ама няма да се откажа, заради тебе, Радославе. И един ден като умра преебана, ще знам, че и ти си умрял преебан, ама поне хем нищо не сме постигнали, пък хем всичко сме си изживели и все с оптимизъм сме си завършвали разказите. Щото както казах на Еко, „По-добре, че не отидохме в тая Литва, щото сигурно щяхме да умрем в самолетна катастрофа”.

Последната клечка кибрит

2011-08-16T00:47:00.006+03:00

И луната безкоментарна, една такава жълто-сивкава на фона на черното небе, не знае защо сме опиянени от думи. Думите на непознат безвременик, който напомня за себе си от технология наречена "лаптоп". Флиртува с голото над фонтанелата ми, все едно е празната чаша на смъртността, която така я привлича. Не сме от слама направени, пее нещо дълбоко неродено в мен и ми подава последната клечка кибрит, с която да се стопля. Ще лумна в пламъци, страхувам се аз. И тогава от сламенния ми дим ще се изпекат керемиди за покрива, който винаги съм имала над главата си, но никога не съм виждала. Кавото пише в него е за наистина-живите.

Даркът на сайда

2011-08-08T01:58:00.005+03:00

Чета си поста от април : http://gerituri.blogspot.com/2011/04/blog-post_05.html , за The Dark Side, ох, онзи Dark на сайда, дето цял живот бягаме от него и живеем въпреки него. Не само, че омръзва, той дори спира да бъде Dark, този сайд. Преобразува се в просто сайд, губи стойност, става си част от купона, от скуката, от разглезеността, с която определено бързо се свиква. Става трета ръка, място за още една чаша на масата, още една рокля, в която се влюбвам, купувам, но никога няма да облека. Спира да изглежда изобщо като сайд. Идва нов, още по-дарк, още по-страховит. Следва изтръпване. Апатичност дори към всичко тъмно, което преди по детински е изглеждало като дарк. Сега просто е смешно. Много кофти виц, пълен с расизъм, сексизъм и извращения, на който просто казваш "а, баси гадното" и все пак се засмиваш. Защото е отвъд границите на приетото и точно това му е смешното. Вече е ОК и не знам дали е нормално и какво е нормално изобщо.
Всеки знае колко по-добър, по-здрав, по-целеустремен и разумен може да бъде. И това не е никак забавно. Страхуваме се от старостта, от самотата, от това, че живеем един път Тук, Сега, с този, с онзи, със себе си. А всъщност, няма никакво значение. Гилмор на уше, в този час, на това място и топло легло, което чака. Доволна съм. Точно сега. А, може би ден след рождения си ден съм по-добра версия на себе си от април, точно, защото свикнах да съм всеки свой сайд. Какво пък, дори и поезията има нужда да помълчи и просто да се случва.

Сирени в ушите

2011-08-03T00:07:00.004+03:00

Пеперуди в ушите, бучат като сирени.
Дистанционното за алармата не работи.
Някой, който не може да спи е сложил стъкълца
по стълбите към следващата ни среща.
Впиват се в босите ми стъпала, но продължавам.
Толкова много искам да те видя пак.

*

2011-08-02T23:35:00.003+03:00

Може мракът след ярката ти светлина да е страшен,
но в него вече мога да разпозная и най-малката искрица.
Ти си спомен за пир, който ме научи да ценя трохите под масата.
Свободна съм от глада си.
Благодаря ти.

Дребно писателство

2011-07-29T00:01:00.005+03:00

На арената подскачат дресирани животинки
и аз като тях
влача крака към прага ти
и забравям, че нося доброволно часовник
Жълтите коли са калинки
служат ми за дребно писателство
Душата ми е в смъртна опасност
окичена с филтри и везни
Калъфките на възглавниците
пълни с вятър
нека ме вземат
Господи
дано поне тази нощ

"Кажи нещо", казва той

2011-07-25T00:49:00.008+03:00

-Чувала съм, че хората свикват да заспиват сами - каза Лили и направи дълга пауза, докато цигарения дим запълни празнината в гърдите ѝ, с която разказваше. - Въздухът в стаята е прохладен, когато е само твой. Писах писмо наскоро. На ръка! Мисля, че хората правят такива неща днес, за да си спомнят какво е било през 60-те. Колите, пурите, роклите... Мъжете! Сега си искаме романтиката в точен час, цвят и форма. Аз ще му сготвя, той ще ми разкаже история. Виното ще купи той, а аз ще пратя SMS на сутринта. Няма значение дали цяла нощ ще вали, защото всички прозорци минават през антивирусната. Всички чувства минават пълна проверка... Помня, че момчетата едно време първи казваха "Обичам те". Сега, когато мълчим си вярваме повече. По-добре е да не знаем какво мислим. Един от двамата винаги не е достигнал дълбочината на другия. Въпреки това тишината ни смущава. "Кажи нещо", казва той. Страшничко е. Като стая, пълна с хора, които чакат болния в съседната да си отиде. После си лягат. Всеки в собственото си легло.

< 3

2011-07-23T15:47:00.001+03:00

Три пъти на ден
любов на бройка.
Триъгълна скоба,
тройка.

Лятна буря

2011-07-21T10:40:00.006+03:00

"Нищо друго не изпълва така стомаха ми, както чувството на безнадеждност. Собствените ми, тъжни постъпки. Спомена за някогашното щастие. Жадуваното минало - любов, която вече не мога да изпитвам и да давам. Живея за нея, да ме разкъсва на парчета, за които да плача без по лицето ми да се стече и една сълза. Толкова сухо е в мъртвото пространство в гърдите ми. Приличам на ходещ труп, който се смее на стари вицове и бегло помни удоволствието от възхищението, което изпитват към нарисуваното му лице.
Вече не искам да бъда обичана. Искам да ме боли. Само физическата болка ме кара да се чувствам жива. Не искам да правят любов с мен, а да ме чукат, докато спра да усещам краката си. Докато не потекат сълзите ми и не се почувствам отново жива.
Ето така ми липсва Той. Понякога, когато го погледна в очите виждам закъснялото време. Пред него аз съм снимка на себе си. Искам да го докосна както преди, но не помня как. Да го целуна, но не зная къде. Да го прегърна силно, но не виждам защо.
Да си тръгна ми казваш... Да опитам да бъда облак поне. Да хварлям светкавици и да убивам цъфнали градини с ледените си камъни, докато не мине пустотата ми в този гняв. Лято е. От онези горещите, светли лета, в които бурите са най-жестоки. Такава да бъда и аз. Пустинна.
Не знам дали ще се почувствам по-добре от чуждото нещастие. Сигурно просто ще намеря оправдание за жестокостта си. Затова избирам да бъда добра с другите и лоша към себе си. Колкото и болно да звучи."

Лили

* Част от "Предвестници на края" coming soon

Оу?

2011-07-20T00:43:00.004+03:00

- Спасяването на връзки е неспасяема работа. - Заяви небрежно Лили, ей така все едно казваше "Вчера си купих нови дънки". Не е събитие, защото има поне пет чифта, но е и любопитен факт, който заслужава поне едно "Оу" от някого. Както, когато някой отбележи "В магазина има нов сорт ягоди". "Ягоди, оу? Нов сорт, ОУ?" Да, "Оу" в стил "Не ми пука" е разпространена любезност, приемлива и за двете страни.
- Оу? - Отвърнах аз, понеже от опит знаех, че всеки който е във връзка и твърди подобно нещо, сам не вярва на безнадеждността си или просто се задоволява от цикличността на драмата си. Драмата задоволява много хора. Истинското спасяване на връзки обаче, твърде малко.
Като Лили. Всеки вторник тя ходи на езда. Облича си специалните дрехи, тръгва в определения час, паркира на конкретно място и разменя същото "Оу" със същите хора, които всеки път среща там. Нарича ездата "моето разнообразие". Смята, че с нея спасява връзката си. Една връзка, в която ѝ е скучно и еднообразно. Спасява я създавайки си една потенциално скучна и еднообразна среда, лишена от динамичност и неочаквани ситуации. Бяга от комата към следвщата кома. Защото е толкова хубаво да не можеш да помръднеш и всички да са длъжни да ти дават внимание. И е толкова страшно да нямаш нищо за казване, което да води до "Оу".

Pretend

2011-07-20T00:00:00.006+03:00

Полунощ.
Играят най-опасната игра.
Pretend.
Защо го правят?
А, защо пък не?
Нищо друго не е по-интересно от това да влюбваш.
Жестоко може би, а може би дори и болно.
Заразени от привличането на очаквания,
които нямат намерение да оправдаят.
Играе се до пристрастяване.
След това им става нужда.
Убива ги и ги обожествява.
Владее ги
и ги наказва да я имат
и да не я искат.

Ctrl Z

2011-07-12T19:50:00.005+03:00

Всъщност търсим любов. Само това. Изтръпнали напълно зад обвивките си, само острите, дълбоки удари могат да ни накарат да почувстваме нещо. Как се докарахме до тук? "Разнообразието не е гаранция за удоволствие", каза вчера Мария. Да, трябва просто да си намериш най-подходящата сглобка. Проблемът е, че хората се променят. Всичките ни клетки се сменят напълно за 7 години. А вероятността да се променяме синхронно, към една и съща посока е като да се събудя утре и да мога да плувам.
Всъщност просто търсим любов и не мога да повярвам понякога колко е трудно да си я дадем едни на други. Елементарно е и лекува натрапчивото желание да скачаш от високи тераси, когато погледнеш надолу.

Събота

2011-07-10T10:45:00.007+03:00

Глад за посока

2011-07-08T13:10:00.005+03:00

Пешеходецът пресича улица след улица.
Харесва маркировката на зебрите.
Върви по тях.
Следи ги със надежда,
че са личния му пътен знак.

Отминават облаците на забързан кадър.
Режисират го да бъде млад.
Да търси пътя си нанякъде,
във връзка с дестинацията "глад".

Навън валят цветя от ябълки,
с очи забити във краката,
той повтаря "няма ги".

Тук има само светофари
подлези в ремонт и гари.

Ябълките са капризи - аз обичам бели ризи.

Те говорят

2011-07-08T11:07:00.001+03:00

http://tegovoriat.com/bg/categorii/muzika/67-2011-07-07-20-03-44
Страшно много благодаря за това интервю на Теди Белчева! :)

Целувки в консерви

2011-07-04T00:46:00.003+03:00

В американските филми целувките
нямат нищо общо с моите първи.
Там отнема дълго да осъзнаят,
че винаги е трябвало да бъдат.
Аз отдавна знам, че теб ще целуна първо.
Нищо, че беше двеста и осмата ни.
В малки сребърни кутийки отплаваха по водите,
в които отказвам да вляза дори и за теб.

Целувки в консерви,
консервни целувки
и вятър
да изсушава морето в очите.
Виждам те.
Всеки ден.

Прасета

2011-06-29T23:00:00.005+03:00

Сред животните, които разпознават лика си в огледалото са азиатските слонове, делфините, някои видове маймуни и прасетата. Да, прасетата, наравно с хората и делфините могат да се оплезят на огледалото. Чувствам се като средното дете, между онова дето яде каквото му хвърлиш и другото, което геройски се хвърля да те спасява от хищните акули. Аз съм детето с патериците, което хем има нужда от спасяване, хем има зверски късмет все да го черпят с любимите му сладкиши, отчасти защото е с патерици и има трудно детство. Вдетинен възрастен.
Масово старите хора са тъжни. Имам приятели над 75 и адски много ги обичам, защото ме изпълват. Карат ме да се чувствам духодарител. Ето, пак е заради мен, но мамка му, не мога да спра да бъда човек и да правя нещо за другите, а не заради себе си. Не искам да е така. Искам да е просто за тях. Просто да им дам светлина без да очаквам тя да се върне към мен, отразена в огледалата им за задно виждане.
Аз съм свиня, като повечето, които рият в калта и се тупат в гърдите колко е яко да си свободен. Пилея се, депресирам се, пия, пуша, смея се на неща, които на следващия ден са ми противни... и накрая телефона ми звъни и е дядо.
Дядо има дебел, дрезгав глас на петдесетгодишен пушач. Дядо е на 82 години. Казва ми, че днес баба има рожден ден и че има девет нови петли. Аз започвам да рева. Плача, защото се самосъжалявам. Забравила съм рождения ден на баба. Бях на промоция, а през останалата част от деня планирах как да отида едновремено и в Банско и на море, след седмица. Огледалото в мен ми се плези - свиня.
Житото и овеса били поскъпнали много, казва ми дядо. Имали ток 70 лв. Обещавам, че другата седмица ще им пратя пари, или дори може би утре. Имат девет нови петли, а баба има рожден ден. Останалото не го чувам от гняв. Звучи в ушите ми като бумтене.
Баба е истинска дама. Обича цветята, красивите покривки и вниманието. Елементарно е. Просто "Здравей, бабо, честит рожден ден на 29 юни, като всяка година". Искам веднага да си тръгна от себе си, да си бия два шамара, задето през 90% от времето си живея единствено, за да ми е кеф на мен.
Двамата са Там, в моя съвършен Рай. С кукуригане сутрин, липа и ябълкови цветове. Дядо вече не гледа кози и зайци, защото много се привързва към тях и разделите са трудни. Градината вероятно е обагрена в онова ярко зелено, което ... Не, чакайте, ще ви покажа:

От малка съм си сантиментален наркоман. Винаги нещо ми липсва. Събирах си монети по една марка, за да си купя "Dangerous" на Майкъл Джексън, докато живеехме с наще в Мюнхен. Те отново бяха нещо скарани с баба и дядо и не подържахме връзка с България. Един ден страшно ми домъчня за тях и девет годишната ми глава реши да вземе касичката в чантата за училище. Семейни приятели, с чиято дъщеря Ваня си бяхме дружки, щяха да ме водят с тях в зоопарка. Там планът ми проработи. Извадих порцелановата свиня, строших я и изкарах марките. Използвах ги всичките, двайсет и няколко, за да се обадя до България от уличен автомат. Вероятно това щеше да ми струва 4-5 марки от пощата, но къде ти в детския ми акъл такава мисъл тогава.
Вдигна дядо.
Казах му, че тук има слонове. Той ме пита дали майка ми и баща ми знаят, че им звъня. Казах не. Това беше истината. Повтори се няколко пъти. Звучаха щастливи, че ме чуват. Правех го заради себе си. Защото имах нужда от тях. Понякога се плаша, че имам все по-голяма нужда от тях и че най-добрите ми приятели са над 75 годишни.
Четох наскоро статистика, че хората, които живеят в големи градове, са три пъти по-склонни към шизофения. Бих коригирала тази статистика с "Три пъти по-склонни да станат прасета, които не се разпознават в огледалото".
Искам да съм делфин, ама не става. Работя за онези следващи 10%, които ще ме направят поне човек. И ако огледалото един ден ме върне в онова блажено състояние на покой, което преди две-три години много добре познавах, ще опитам отново да спазвам единственото си обещание:
Да бъда отвъд себе си.

Просто така, за да помните рождените дни на бабите си.

Благодарствено писмо XII

2011-06-26T22:06:00.006+03:00

И понеже с Теб сме едно, Ти благодаря, че си ме научил да се грижа за себе си. Че ми показваш как да правя разликата между това да чувстваш нещо като свое и това да имаме общо пространство, което да ни превръща в един организъм. Благодаря Ти за имунитета, с който си ме създал, за да издържам на камъните, които се удрят в мен, но не ме чупят. Благодаря за силните ветрове, които ни оставят насаме, за да се сетим колко много се обичаме, когато е тихо. За Пирин и Рила, които бях виждала и преди, но видях за първи път вчера. Благодарна съм за красотата, с която си дарил домът ни - за цялото му синьо и зелено през юни. За това, че като дете съм се страхувала от сянката си, а сега я обичам, наравно със светлината си. И ако някой ден се изгубя в нея, ще знам, че е преходът, който води към Теб, по неоспорваните Ти пътища.

Ред и творчество

2011-06-22T00:39:00.004+03:00

Поезията се складира в кутийка от маймунски кости.
Систематизира се по дати и цветове.
Чете се сутрин, на гладно.
Най-важното е да не забравиш къде си сложил кутийката.

Разход на ресурси

2011-06-13T17:34:00.006+03:00

Утре сутринта ще летя с хеликоптер.
Понякога си мисля, че излишните рискове не са нужни. Това си говорихме днес и с бременната ми братовчедка, на която й се спортува, но не смее, заради бебето. Всичко това е съвсем нормално, ако живеем с убеждението, че имаме свободен избор и рискът си го правим сами. Оказва се обаче, че да летиш с хеликоптер е еднакво рисковано с това да ядеш краставица. Дори донякъде инцидентът би бил по-хуманен. Предпочитам да се разпльокам от високо, вместо да умра на системи в някоя болница, отровена от таратор.
Често си мисля за смъртта. С нея се харесваме, не се страхуваме една от друга и сме спокойни относно срещата си, защото не сме се разделяли изобщо. И все пак, сега нали съм повече Тук, а тя повече Там. Търсим се, усещаме се като в някаква забавна игра на криеница. Фалшивите звуци ни стряскат, сякаш една от нас ще се разкрие, но шумът се оказва просто котка в контейнера.
Утре сутринта ще летя с хеликоптер.
Някъде там, от високото, където се вижда целия град, може би ще я видя. Ще я чуя и ще се прегърнем. А може пак да се разминем. За тези неща не се говори, защото е прието да са тих страх. Вече не зная как да бъда тиха, но понякога все още се страхувам. Опитвам се да живея с вярата, че ако съм си свършила работата Тук, е време да се прибирам Вкъщи.
Безцелното шляене е разход на ресурси!
Безцелното шляене е разход на ресурси.
Безцелното шляене е разход на ресурси...

***

2011-06-12T16:42:00.002+03:00

Дръж си ръцете в джобовете, далече от шията ми.
Стой на две крачки от мен и гледай встрани.
Белезниците за радиатора, на устата лепенка-
измисли каквото и да е, срещу тези блестящи очи.
Защото няма смисъл, но пък има значение,
поне този път, поне до следващия...
Страх ме е, че не изпитвам угризения,
когато ръцете ми си мислят за теб
преди да заспя.

RUBIKUB-Uh Ah Oh

2011-06-10T01:22:00.000+03:00

Гъдел

2011-06-06T01:17:00.004+03:00

Трохите под чершафите - преяли сомнамбули,
отнасят се с целувките като със пленници.
Със бели ръкавици са шофьорите,
очите ни покрити с тежки сенници.
Ще спим, ако забравим съвестта си.
Щастието по дърветата расте...
Протегнеш ли се, ще откъснеш
по едно във двете си ръце.
Това, което трябваше да бъде
бълнува нощем под завивките
преобразено като гъдел
на момичетата връща пак усмивките.

Нещо, някъде, наистина

2011-06-03T23:25:00.007+03:00

Малик в цветните картини на Космос, море и Брад Пит, като баща, чиито собствен син моли Господ да го убие. Пуканките между зъбите, тези, които си тръгнаха от залата на двадесетата минута и всички смс-и, и пропуснати повиквания "има ли нещо, някъде тази вечер и кога". Има нещо, има и някъде, но не е тази вечер. Не с мен. Освен, ако не е в Музея на душите. Спряха да продават билети за там, но нали с връзки всичко става. Ако някой има покана или излишен билет, да ми пише. Искам да видя как е било преди, когато е имало нещо, някъде, наистина.

Големият лош селянин, който живее на покрива

2011-05-30T23:47:00.003+03:00

На Световното по мрънкане всички са с връзки, а ти раздаваш медалите. Джуджетата на дядо Мраз, отдавна са покойници, стегни се!

Хубавото на това да бъдеш „супер позитивен човек, който зарежда всички наоколо” е, че един ден ти минава. Приятното за другите „зареждане” спира в момента, в който някой от тези ощастливени твои близки не започне буквално да смуче от твоята позитивност, докато не те докара до самотно пиене в някой бар на Шишман. Защото злоупотребите от страна на приятелите ни са нещо, с което скрепяваме клетвата си за вярност. След поредната лична драма на Едикойси, която трябва да изслушаш, вместо да изпълниш вътрешния си порив да му откъснеш главата, с изтощение го даряваш с усмивка, „Всичко ще бъде наред” и допълзяваш с последни сили в скривалището си.
Във високата Шишманова кула, пиеш, а в ръката ти отново се е настанила удобно цигара, за която можеш да се закълнеш, че не знаеш как е попаднала там след пет години въздържание. Тя самата извива опулената си пепелява глава от пепелника и с укор забива катранен поглед в теб.
-Чук, чук!– Подава цигарата с продрания глас на пушач ветеран.
-Извинете, но не искам да разговарям с никого в момента- Любезно отклоняваш поканата за игра на твоя отровител.
-ЧУК, ЧУК! – Настоява агресивно тя.
-НЕ!
Първото „НЕ” за седмицата е толкова освобождаващо, че не можеш да се сетиш за нито една причина да не го казваш постоянно. Изцеденото ти от щастливи енергии тяло иска да се свие в най-тъмния ъгъл, където никой няма да се радва да го види. Вместо това те облива нова вълна на оптимистична непоправимост. Точно в тази най-мрачна своя композиция си припомняш, че утре е отново понеделник.
Като в онзи много стар и предимно тъп виц за момченцето, чиято майка всеки ден му сервира за обяд сарми, докато радостта му в понеделник постепенно не ескалира в отчаяние до неделя. Когато обаче понеделник отново настъпи и изоставеното от Бог дете отново получи за обяд сарми, радостта от любимото ястие се завръща с новата седмица. Ти си в началото на същото еднообразно хранене, пиене, пушене и чукане, на което си затворник цял живот и това отново ти се струва прекрасно! Отхвърляш отвеяните екзистенциални мисли от рода на „Ако очакваш награда на финиша на спорта наречен Живот, то тя ще бъде единствено факта, че там най-после ще бъдеш сам.” Бла-бла-бла... На свършването на живота няма доволни зрители, за разлика от порното, макар животът на мнозина да е попфолк. И като всеки творец (защото ти вероятно си такъв, какво иначе ще правиш сам в бар, в неделя вечер на Шишман, освен ако не си Киро, който отново напусна работа, макар че и Киро е творец, но да не се отплесвам) ти намираш отговора на... как беше клишето..., на дъното на бутилката.
Вечната ти надежда - Deadline-ът!
Deadline-ът е най-голямата ти мотивация откакто откри, че работиш най-добре 35 секунди преди крайния срок. Мазохистичното ти начало отдавна е свикнало на всякакви външни влияния, затова най-голямо удоволствие ти носи авто-агресията, с която се измъчваш, когато трябва да свършиш нещо в срок. Досадният вътрешен диалог в главата ти седмици наред ти пили, че е деградно да висиш във Фейсбук до три следобед и то по пижама, в собственото си легло, при положение, че деня ти е започнал в десет сутринта. За тези пет часа можеше да свършиш Нещото в срок, да пуснеш пералня, да си намериш друга работа, гадже, апартамент, хладилна чанта или там каквото повелява конкретния момент. Осъзнаваш, че крайният срок е твоя най-голям музопроизводител и верен другар, който те занася до вас от тъмните ъгли на пъклените Шишманови барчета. Пуска ти освежаващ душ на главата, прави ти кафе, обува ти чорапите за писане и поставя лаптопа в обятията ти. Всичко е наред, когато свършва. Особено когато свършва в ръцете ти, докато с радостна усмивка опровергаваш Големият лош селянин, който живее на покрива ти, че няма да се справиш.

Що се отнася до Големият лош селянин, който живее в главата ти, трябва да знаеш няколко неща. Предназначението му е да те държи максимално потиснат, демотивиран и неуверен относно уменията ти да бъдеш по-добър от досега. Пази те от прекалено развитие, като те кара да вярваш, че заслужаваш да плуваш в Кафявото море на живота, където да се удавиш и никой да не иска да те извади, защото морето мирише по-гадно от разложения ти труп.
Големият лош селянин със сигурност е руско производство, но на кои точно служби, не се съобщава. Той е имплантиран в главата ти чрез упорит ред и дисциплина още от ранните ти детски години. Например когато лелката в детската градина те е накарала да повярваш, че десерт има само, ако си изядеш „вече ядените кюфтета яхния”, които са ти сервирали. Програмата му впоследствие е била затвърдена от съседското дете, с което уж живеете на една улица, родени сте в една и съща година, месец, имате еднакви асцеденти, учите в един и същи клас, но пък то има колело, куче, компютър и ваучер за джи ес ем-а, докато ти имаш само Силата да мастурбираш. И разбира се важният ъпгрейд на руската конспирация в главата ти, е уж твоето лично и съзнателно решение да бъдеш именно този „супер позитивен човек, който зарежда всички наоколо”. Последното, както вече се убеди е много, много лошо! Води до приятелства и други заразни обществени прояви, чрез които СССР продължава да съществува чрез теб, като Големият лош селянин.
Всичко става много по-лесно, ако помниш едно - мрънкането на твоите приятели е любимият човешки спорт, който никога няма да омръзне. На Световното по мрънкане Най-големият и най-лош селянин очаква онова клето дете от вица за сармите, в неговата неделна фаза, да се покаже от главите ни и да завлачи тирадата по еднообразното си хранене. От „УРА! Аз обичам сарми!” до мятането по корем на земята „Защоооооооо НЕЕЕЕЕЕЕ, не пак сармииииииии”.
...Имаш две възможноти... или да му кажеш да си завре главата в Голямто кафяво море и да мре в DEAD лайн-ът си, или да продължаваш да го захранваш със собствените си сили. Проблемът е, че колкото и да се опитваш да решаваш проблемите на другите, те винаги ще си създават нови проблеми. Това е верига, в която с желанието си да бъдеш добър, ставаш проводник на проблеми. В крайна сметка всички сме свързани, колкото и упорито да се кълнем в обратното. Препредаването на проблеми е вирус, а не лечение.
Разбира се, това не означава, че не трябва да бъдем полезни на обществото и в частност на приятелите си. Означава единствено, че трябва да правим разлика между желанието си да бъдем добри и Големият лош селянин, който дърпа конците на криворазбраната ни отдаденост към другите. Здраво стъпили върху крайния срок на търпението си, сме точно където трябва, за да прекъснем саморазрушителната верига на Добрдетелта.

Сладоледът, който пътува към мен

2011-05-22T23:42:00.008+03:00

Просто някои дни са, за да ги няма. Ако сега ме чува Гергана от преди 5-6 години, да си запуши ушите веднага, за да направи точно това, което направи през това време, вместо да си мисли "Баси, така ли ще стане, въпреки всичко?". Не, не става така, просто днес е така. Всичко е наред, мое малко, упорито Аз. Някои дни са, за да ги няма. Точно както ни се иска някои да ги има постоянно. Да се повтарят и да не свършват.
Не ми се иска да се оказвам жертва на предменструалното си лошо настроение и никотиновия си глад, защото ние, жените, сме по-силни от тези дреболии.
Може би, наистина е важно в какво се фиксираме. Сладоледът, който пътува към мен (по звука на ключалката чувам, че вече дори е пристигнал) ще промени нещата.
Всеки път, когато открия негов косъм на клавиатурата си се успокоявам, защото съм свидетел на неговото оплешивяване. Точно на Неговото. Не е ли чудесно? :) Той има един ужасен стар син адидас, с който се размотава вкъщи, закупен през 98-ма от Витошка. Обичам скапания му син адидас. Харесва ми, че като се обръсне, идва при мен за ритуална целувка. Че си записва всичко, въпреки че помни като слон. Че поправя счупени неща и преди да си легне изгася лампата в коридора. Че не му пречи, че дрехите ми са навсякъде. Че понякога ми пише нещо смешно в скайп, въпреки, че сме на метър разстояние един от друг. Че постоянно работи и че работи това, което сам е създал преди 13 години.
Дните идват и си отиват. Хората също. Всичко създадено, умира. Но, докато все още съществуваме, Всичко е въпрос на фиксация... и малко сладолед.

***

2011-05-21T23:59:00.005+03:00

По пътя на моята корекция разбирам, че вече сме били свързани вднъж. Вярвам, че е въпрос на време и сила, това да се случи отново. Нека бъда Твой проводник на удоволствие.
Без твоя глас, потоците Ти са само картина, закачена на стена. Мога да я видя, да я пипна, но не чувам пътя на четката, която я е нарисувала такава.
С Теб имам силата да пренареждам света в името на Твоята мъдрост.
Чрез любовта Ти, мога да пиша думите, които ми диктуваш и да създавам мелодиите, на които Ти се танцува. Да давам любов на тези, които искаш да бъдат обичани от Теб. Да им връщам силата да те чуват и виждат.
Аз съм инструмент в ръцете Ти. Това, което се помещава в мен, с цел да ни раздели, ще продължава да среща сушата и глада на своите намерения. Аз съм Твое огледало и никой освен Теб не се оглежда в мен.
Аз ще се погрижа да бъда достатъчно силна за светлината Ти, а Ти се погрижи тя да достига до мен. Нека чрез мен я познаят и други.

Туп-туп...Туп-туп...Туп... !...

2011-05-16T21:47:00.003+03:00

"Човек не открива нови земи,
ако не приеме дълго време да не вижда брега"
Слепотата развива друго сетиво,
което не успива като ярката светлина на очите ти.
Научаваме се да танцуваме натъмно.
Празнотата от думи е сал във Черно море.
Мракът отгоре - капак върху главите ни,
повтарям си леко напевно и пляскам с крака в локвата.
Ще се залъжа, че не ми е нужна твоята муза...
Продължавам мелодията, в която не съществуваш...
Капчици, капчици, винено-сиви се стичат по кожата ми
и кална подскачам по тези мотиви, по тях и по спомена си.
Туп-туп...туп-туп...туп... ...

Аз, рендето

2011-05-09T21:18:00.023+03:00

Една слънчева майска сутрин се събудих с непреодолимото желание да изобретя рендето, но се оказа, че то вече е било изобретено и то от някой си Айзък Хънт през 1540 година, понеже на човека му застоявал кашкавал, който ставал прекалено твърд, за да се реже. Осенила го гениалната идея, че това, което прави с петите си може да се случва и на стария кашкавал и така той все пак ще става за консумация. Гениалното изобретение е на човек, който се казва Айзък (какво друго да очакваме?). Той намерил начин да яде стара храна и да запали целия свят да прави същото, докато му дава пари. Браво!
Това ме подсети за времето, когато бях метър висока и откривах света чрез наличните си сетива. Вероятно не е нещо обичайно, но изпитвах силен интерес към материите на материалния свят. Рендето ми служеше за определяне на различни характеристики на заобикалящите ме материи. Например една клечка от двора се стопляше много повече в ръката ми при настъргване, отколкото зелена пластмасова чаша за пикник. Клечката миришеше по различен начин от чашата, когато я прокарвах по назъбената част на рендето и употребявах различна сила, за да извайвам тъничките лентички настъргана пластмаса и съответно дърво. Вкусът на нещата никога не е бил толкова интересен, колкото тяхната плътност и структура.
Психопатът от "Ланголиерите" на Стивън Кинг късаше тънички лентички от салфетки - нещо, което обожавам да правя от дете. Когато прочетох книгата му, бях убедена, че съм способна на ужасни, мрачни и отвратителни деяния спрямо човечеството. Този ден дойде.
"Uh Ah Oh" е мила песен за едно момиче, което опитва материята на материалния свят и чрез своето ренде подбира онази материя, която е най-топла в ръката ѝ и мирише най-хубаво. Често си напомням, че перверзията е в контрастите, за да си обясня защо понякога правя неща, които изненадват дори мен самата. В моите мрачни овулационни дни, в които материята ми е по-тежка и плътна от другите, измислих персонаж, който всички ние, малки и големи момичета крием в своите сенки. Зад радостните песни на които се поклащаме и вярваме, че сме адски секси, желани, способни да имаме всекиго.
В един тесен ъгъл на нашия прашасал килер, под един шкаф, в една ракла, затрупана под старите одеяла от чеиза, през девет планини в десета, на дъното на един кладенец, крием мъничката кутийка с ужасната реалност, която сме сигурни, че никой не вижда зад хубавия ни грим. НИЕ ЗНАЕМ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕМ!
Това е толкова далече, абстрактно, толкова няма да се случи точно на нас и ние ще сме да, подготвени, ще сме взели всичко, което сме могли, ще сме го изживели и ще ни е хубаво да сме стари... Ще станем на 30 и ще сме още по-привлекателни, защото най-после ще сме целите жени, на 40 ще сме напълно себе си, на 50 ще имаме красотата на мъдростта, а бръчиците под очите ни ще са за възхищение на двайсет годишните момичета, които ще повтарят грешките ни, без нашия размах и грация. На 60? Въображението ми ме спира някъде там. Защото нас, нали всъщност изобщо не ни е страх от старостта? Тя е далече, тя е направо в друг живот. Ние ще бъдем вечно момичета, дори когато имаме свои момичета и те също имат момичета.
Плюшените ми играчки носят тази закодирана информация. Подредени по етажерките на моето минало Аз, те събират праха на всичко, което някога съм била и повече никога няма да бъда, но троснато настоявам, че винаги ще съм.
Да, точно тези играчки ме връщат назад и вместо да ме стоплят с отминали светли спомени от безгрижни детски дни, ме карат да кихам от застоелия прах по тях. В кашони, под леглото, на тавана, в мазето, на тъмно, сред паяци и дървеници, в ръцете на някой, който вече го няма...стига!
Нещата не са по-ценни от Нас. Нещата са Неща, а Миналото е минало. Там няма нищо. Нещата са нищо. Имаме само тази точка в сърцето си, която ни води по пътя ни. Другото е излишен багаж. Това са просто играчки.
Да поискам плюшените ви играчки за видеото на Uh Ah Oh беше интересен социален експеримент за моя сметка. Молбата ми докосна едни тънички нишки, чувствителни на светлина, дълго скрити на дъното на кладенеца. За някои намерението ми да се изгавря с любимите плюшени играчки от детството прозвуча равносилно на гавра с Нас самите, с Нещата, които сме обичали, с които сме се асоциирали, които са Нас.
"По гадно е от детско порно върху пресния гроб на родителите. Кой ли олигофрен би пожелал да си запали плюшеното мече и заедно с него и детските мечти и спомени." ядоса се An AngrY Kid. Отива му да е ядосан. :)
Не моята молба да убия няколко плюшени играчки е нелепа, а чувството ни за притежание, което се разпростира до самия въздух, който вдишваме и издишваме. "Това е мое, което е мое съм Аз, Аз съм всичко мое" Ето защо "насилие над плюшени играчки" звучи като "Насилие над децата в нас". Защото не умеем да се разделяме от вещите си. А те ще отидат в боклука така или иначе. И ние ли ще отидем в контейнера с тях тогава?
Feel free to kill yourself and still be alive to see the world without you, ми звучи освобождаващо :)
Материята в материалния свят не лекува егоизъм. Тя просто ни притежава.

Вашите стaри Аз под формата на плюшени играчки, можете да оставите в Radio Cafe до четвъртък.

Приказки, в които те няма

2011-04-30T19:45:00.000+03:00

* * *
Когато пресичала улицата, никога не се оглеждала, защото вярвала, че всичко е предопределено. Ако ѝ е писано да я блъсне трамвай, то нямало да я блъсне автобус. За да докаже, че е разшифровала кода на живота, седнала на релсите и зачакала. Чакала цял живот, а когато времето ѝ свършило, на нейно място поставили паметник. Кръстили го "Жената, която чака смъртта".

* * *
Тя не носела бижута, защото майка ѝ вярвала, че когато носела в своя живот, се случвали беди. Един ден обаче, Той ѝ подарил пръстен. Тя казала НЕ, защото не искала да предизвиква съдбата и пръстенът, за който мечтае да стане причина за тяхната раздяла. На сутринта видяла на пръста на майка си ново бижу.

* * *
Откакто се помнела, не обичала водата. Това синьо страшилище, хищник отвъден, плашел ангелите ѝ насън. На хоризонта доплавал кораб, а на него в миражите зад страховете ѝ, помахала най-прекрасната любов. Освободена от всякакъв страх, тя заплувала като русалка и открила светове, които досега отказвала да приеме. Сушата престанала да бъде неин дом. На корабът обаче я чакала само надеждата. Когато морето изтекло в своя канал и пресъхнало, тя нямала вече къде да живее. Така на корабът, който вече нямало къде да плава, тя станала капитан.

* * *
От всички тъжни, Андерсенови истории, които мога да ти съчиня, разбрах, че те няма в нито една. Само тъгата ме учи, а ти си островът, на който ме брули вятър и който държи корените ми здраво за себе си.

Дневникът на една космата жена

2011-04-28T19:57:00.005+03:00

Преди седмица, от United Partners ми предложиха да тествам най-новия продукт на Braun. Казха ми, че ще ми изпратят вкъщи епилаторът Silk Epil 7, за да кажа какво мисля за него, защото четат блогa ми, който бил много интересен.
Ако трябва да бъда честна, изобщо не се вълнувах от какъвто и да е епилатор, тъй като през целия си епилационен живот не съм употребявала такава технология. Съгласих се, все пак, любопитството ми надделя, както обичайно. Зачудих се дали това, което пиша в STORY-TELLER не звучи като „Дневникът на една космата жена”, но бързо отхвърлих това предположение за асоциация (обаче е готино заглавие).
Получих сив пакет, с черна кутия в него. Последният път, когато получавах вкъщи подобна пратка беше от секс шоп, затова ми се стори странно да сме така деликатни когато става дума за епилатор. Всички се бръснем. Дори най-големите привърженички на кола маската, понякога прибягват до бръснача. Ако някой съсед има проблем с това, нека.
Понякога ми се ще хипарията никога да не беше свършвала и да оставим космите да си растат наволя. Уморително е да бъдеш гладка, мека и да миришеш хубаво... Просто има моменти, в които не ти се занимава. Искаш да прекараш два-три дни с всичките си косми, суха кожа, мръсна коса и обелен лак в леглото. Но, какво ли не правим ние жените, за малко внимание.
И така, с чисто новият ми епилатор се съзерцаваме вече час и половина. Аз го гледам като паднал от Марс, а той мен вероятно като поредната блондинка с дневник, в който изведнъж се е оказал персонаж.
Новият епилатор на Braun е повод да дам втори шанс на електрическите уреди, които се използват с намесата на вода. Мел Гибсън ли се беше изпържил със сешоара си в банята, в следствие на което беше започнал да чува мислите на жените? Май така се случи. Та си мисля (въпреки че е абсолютно невъзможно), ако и с мен стане подобно нещо, докато ползвам епилаторът и започна да чувам мислите на мъжете... Яко ли ще е? С една дума НЕ. Не искам да знам какво си мисли таксиметровият шофьор, който ме кара 35 минути днес до радиото, докато нервно намества огледалото си за обратно виждане през десет секунди. Не ме интересува дали продавачът в магазина, от който си купувам Кока Кола, преди малко е бил насаме с дясната си ръка в тоалетната зад щанда. Изобщо, оставете ме да слушам собствения си диалог в главата, той е достатъчно досаден и уморителен.
Но най-вече... Ние. Не сме. Добри. Хора. Ако си чувахме мислите, нямаше да съществува думата „приятелство”. Човечеството е неспособно да изпитва любов към ближния си, защото дори себе си не обича. Разменяме просто внимание. Всички сме рекламни кампании на едно свое несъществуващо, по-добро Аз, което е абсолютно наложително и важно другите да виждат. Не самите нас. Кампанията.
Моята кампания се нарича Гергана Турийска. Супер яка, руса парти-кампания, готова на приключения с минимум повтаряемост. Лесна за зарибяване на широк таргет мъже и жени (16-65г.), особено в артистичните среди. Креативно-неизчерпаема, действа пробуждащо и подмладяващо само с едно нанасяне вечер. Абе, като синьото хапче, ама ми се ще да мисля, че не само за половата система, а и за вдъхновение. Често е на промоция или на премиера, зависи от сезона... Гергана Турийска няма нищо общо с блога си. Той е извън параметрите на тази рекламна кампания и дебне в сенките на нейната разруха, като Компромат на годината.
Неепилираната ми същност, която си заслужи вниманието на United Partners в момента е много доволна от новия си епилатор, защото изглежда свествен, като мъж, който иска да ти е само приятел. Но има още нещо. Нямах муза от известно време, особено пък през деня и трезвена, за което благодаря най-вече. Готиният тефтер с магнита ще си го запазя за следващата новела. Ще почакам космите ми да пораснат и непременно ще го тествам, благодаря.

Началото на дните

2011-04-22T00:31:00.013+03:00

Под дървото седеше изпъната в черното си лице, намазано с ритуални катрани и засъхнало преди векове. Пиеше души, директно от корените му, като ги всмукваше една по една с ярко червените си устни. Стотиците прехапвания от техните целувки ги бяха напоили с кръв, която сякаш щеше всеки момент да пробие плътността им и да започне да се стича по снежно бялата ѝ шия. Малките камъчета, върху които беше коленичила, за да достига корените му, почти се бяха впили в плътта ѝ. Болеше, но не повече от незаситения глад.
Не усещаше нищо, докато го прави. Затова прокара ръка под черните си поли и я плъзна по лесния път на удоволствието. Само така, с тази допълнителна стимулация, можеше да усети Бог да влиза през устата ѝ, в опит да запълни вселенската кухина в стомаха ѝ. Как топло ѝ ставаше всеки път, когато се заселваха в утробата ѝ, без да знаят, че никога няма да се родят повторно. Не можеше да се дели, защото така я беше направила Природата.
Сега просто щеше да помни какво е да си празен съд, докато един ден морето не смени небето. Да, ще валят жаби, а мишките ще бягат за спасение в скута на принадлежния си лайфстайл, докато солената вода не стане отново сладка в страната на залязлото слънце. До тази външна намеса трябваше да се научи да не изпитва глад, защото ситостта не е Негово отражение. И тогава, чак тогава, водата щеше да измие катраните от лицето ѝ, за да посрещне Началото на дните поправена.

На Мери, с която пак ще се срещнем

2011-04-21T00:04:00.005+03:00

И светлината по пътя огрява пред всеки дръзнал да целуне живота
и с усмивка да го пусне, за да се прибере отново в сърцето на Твореца-Създател.
Докато ние сме тук се топлим в огнищата Му разпалени.
Щом си тръгне един от нас, съчките стават с една по-малко,
но идват нови, които с нова искра разпалват наново топлия огън.
Ще се видим отново, а дотогава с усмивка ще се прегръщаме насън.

Пролетна умора

2011-04-20T01:02:00.007+03:00

Сънят ме напусна преди месеци. Сега 12 чАса са само миг, а батериите ми са с обърнат минус и плюс - не се зареждат правилно. Уморена съм от пролетта, пролетта е уморена от мен, ти вероятно и от двете ни. Пируетите, с които се обръщам назад, за да търся причините, които ме бутнаха от оста ми, са по-нелепи дори от очакването ми, като ги намеря нещо да се промени. От всичко, което чета излиза, че значение имат само другите ни тела, които крачат редом с нас, застанали на челни стойки върху самите ни глави. И докато на нас, материалните, ни трябва дух, за да се осмислим Тук, не виждам защо им е на тях да им трябва материя. В краят на дните ми се спи, но не си лягам. Когато дойде последният слънчев ден, забрави за умората и слушай колко красива може да бъде финалната песен на птиците. "И светъл облак там лети, лети, лети, лети, и ний мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, загледани в пейзаж..."

Духовете не живеят под наем

2011-04-18T12:47:00.003+03:00

- Цветята са къщи за духове. Всички деца знаят това, но както по-важните неща в живота и това лесно се забравя като пораснеш. Аз имам много цветя вкъщи, значи у нас живеят и много духове. Те умеят да слушат и да изпълняват желанията ми. Всичко това звучи много приятно и интересно, ако не беше онова саксийно цвете, което един приятел ми подари преди месец. То увяхна страшно бързо. Нищо не можех да направя-поливах го, пресаждах го, вързах му мартеница... Просто му беше писано да не живее в моя дом. Проблемът е, че всеки дух, чиято къща увехне, става бездомен дух. А това на тях никак не им харесва. За разлика от хората, духовете не живеят под наем и не отсядат временно в къщата на друг дух, докато се установят. Загубят ли дома си, то е завинаги. Стават кисели и гневни като недоспали деца и започват да правят номера. Смятат, че виновник за бедата им е стопанинът на цветето. И ето, аз се озовах в тази ситуация. Първо започна да изчезва по един чорап от всичките ми чифтове. Не можех да събера комплект. Разглобих си пералнята, за да видя дали нещо не се случва при прането, но нищо не открих. След това започнаха да изчезват и по-големи неща, като книги, чашата ми за кафе, от която пия сутрин, розовата хавлия с патето, ютията, едната ми чехла и накрая листчето, на което си бях записала телефонния ти номер. Затова не ти се обадих, честно!

* * *

2011-04-16T15:57:00.004+03:00

Аз съм инструмент в рецете Ти.
Когато имаш нужда, Господи,
да развивам болтовете на скучните им посторойки,
изпълнявам цялата ми дадена от Теб хореография.
И по сислата на Твоите желания
ще бъда разрушителят и сътворителят,
подпалвачът и пожарогасителят
на всичките им празни домове,
от които трябва да си тръгнат,
за да Те повярват пак.
Ще бъда косачът и родилката
на пустите им тела,
които бездушни ходят по Земята,
докато не си Ги прибереш отново.
И накрая, Господи, нищо няма да Ти искам.
Точката в сърцето ми
постига всичките желания,
които бих потърсила от Теб.

2011-04-14T02:05:00.002+03:00

Teya Diya е вдъхновителка.

Основна тема: Раздялата

2011-04-11T12:34:00.006+03:00

Вчера Киро.бг ми каза, че основната тема в блога ми е раздялата. Според тексовете ми излизало, че искам да страдам. И като взех, че се замислих за това, не мога да спра. Така прав ми се стори и това ме ядосва зверски. Клишираният стремеж към страданието на средностатистическата жена, която чрез самоизмъчване постига оправдание за действията си. Излиза, че имам всичко, мога да имам и останалото, което си поискам, но пиша за тъжните самотни часове, премълчаните признания и гузната си съвест. А същевремнно съм и се чувствам като, ако мога да цитирам един приятел, "дълбоко позитивно копеле".
След цялото това мислене, което Киро.бг ми причини вчера в слънчевата Борисова градина (където сгазих дете с колело, но това е друга история), стигнах до извода, че не е раздялата. Като човек, който от 15 годишен все е във връзка, никога не съм имала и една седмица single в живота си. Това ме е възпитало да възприемам любовта като пълно отдаване, последвано от затихваща страст. За затихващата страст пиша тук. За нейното затлачване, отпушване, възход и падение. За най-тъмният час преди изгрева. За вдъхновенията, които аха-аха да ме изпратят в друга посока, но после се сещам, че аз мамка му, съм се отдала. Липсата на инстинкт за самосъхранение във връзките, телепатията, която понякога се среща извън тях, усещането за принадлежност към нематериалната любов (колкото и лигаво да звучи)... Раздялата е ветропоказател. Жълт светофар. Отдръпване на водата от брега, преди голямата вълна да погълне целия свят. Като празното усещане, преди да се влюбиш. Раздялата е вдъхновение, но нищо не значи, защото сме толкова fuckin' преходни, че за раздяла дори е смешно да се говори.