сряда, 28 ноември 2012 г.

Вторник


Следобедно е глухо в пешеходците
хванати във тесните обувки
на повтарящите се посоки,
бързат сякаш винаги ще има утре.

Бързат все едно е просто вторник,
Господ все едно не съществува.
Погледнат от високо
и най-високият по-нисък ти се струва.

Гъсеница ли е трамвая
често почнах да се чудя.
Какво превозва пак не зная,
ако от ларва все не става пеперуда.


петък, 23 ноември 2012 г.

EXIT


Някои празнини не могат да бъдат изкашляни.
Сегашното ни не заслужава бъдещето си,
ако не стига до него.
Страхувам се да погледна
какви вещи съм скрила от себе си
в онези картонени кутии в гардероба.
Страхувам се от живота с кутии от малка,
а по ирония го познавам най-добре.
Затова не ми убягва очевидното-
свършило е, когато спреш да се бориш да продължи.
Тогава счупеното спира да носи щастие,
а червените конци по ръцете ни
започват да стрелят директно в имунните ни системи.
Някои празнини не могат да бъдат изкашляни.


неделя, 11 ноември 2012 г.

Никъде


Някъде по времевата линия,
разкъсана от локвите и липсващи павета,
въртя се в паника и се оглеждам.
Ами, ако днес не минеш оттук?
Ако точно днес пропуснеш,
когато вече не мога да се ориентирам
за посоката си на движение,
ако не видя първо твоята?!

Накъде да тръгна, ако теб те няма?

Обратно назад
да оправя счупеното,
да превъртя непревъртените касетки
и да ги върна на видеотеките,
да залепя по клоните листата?
С тиксо или телбод да прикача към себе си
липсващите части от сърцето си?
Къде са те? Ще ги намеря ли изобщо?

Напред? От мъгливия оловен въздух
ставам лепкава отвъд подметките.
Разтягат се като дъвки
и не ме пускат да вървя такава
тежко безсмислена и рядко безчувствена.

Напред без теб е дълга зима.
Цяло Нищо.
Цялото нищо без теб,
ти който си Всичко.

Ще се появиш. Ще вярвам.
Ще чакам тук, на времевата линия,
разкъсана от локвите и липсващи павета,
ще мине влак и ще е нашия.
Ще се качим и ще избягаме
от самотата си.
Отново.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Пълното


Ето. Тук съм.
В спиралата в очите ти въртя се.
Падам, вдигам се,
разтоврена от гръмотевичния удар,
който пращаш, който предизвиквам,
който след като утихне
наново ме създава,
с шумоленето на първите снежинки
по стъклата пред очите ми.

Не зная как го правиш
и не ме интересува.
Не искам да разбирам,
да те разглобявам на съставните ти части.
За първи път не искам да те изучавам
като часовникар с пинцета.
Оставям те да ме повличаш,
но не защото съм безсилна,
а защото почвам да разбирам
пълното отдаване, най-сетне.