петък, 31 август 2012 г.

Предметите са й очи


Предметите са й очи
да го разглежда,
да си представя какъв е сутрин като стане от леглото.
Малко негови предмети е виждала.
Иска да пипне всичките му предмети,
като слепец да го нарисува от материите им,
да го оцвети с плътността им.
Представя си, че предметите му са твърди,
колкото той е твърд, когато е в нея
коллкото НЕ-то му,
колкото ужасно твърдото му НЕ,
когато иска ДА да чуе.
Предметите му сигурно са и остри,
остри като ножове,
колкото дупките, в които го няма
колкото дупките, в които тя самата липсва в реалността,
когато си представя, че е там, където е той.
Мрази предметите, които го обграждат вечер в спалнята му,
вмесо тя да го гледа как заспива с книга в ръка.
Мрази и книгите му,
ревнува от глупавите му книги,
които се потят в топлите му длани
вместо сгънатите й колена.
Иска да му е предмет.
Да му се подари за някой глупав празник
и той да й бърше праха,
да я вдишва и издишва,
да я изкихва и изтрива от носа си,
да я гледа и бута, докато не я счупи.
Толкова много предмети има сигурно,
но нея дано я обича достатъчно,
че да я сложи до главата над леглото си.

сряда, 29 август 2012 г.

лов


Стъпките по мокета ти
от мокри котки
мокри стъпки
от сухи устни
Бездъхни
безпътни
залъгват
сетивно
със мирис на пепел
и водят към теб
Поглъщам
вкусът им
прилича на кървава диря
от отстрелян елен
Настръхвам
и стъпвам
на гърдите ти
Дишай
Дишай
Дишай по-бързо

четвъртък, 16 август 2012 г.

Тъжното стихотворение


Не зная Слънцето какво ни е подготвило,
дали ще е фатално и дали ще ни боли,
но от сърцата ни сигурна съм, че ще изригне
лава с атомен заряд и ще текат сълзи.

Кое от двете е по-страшно,
страх ме е да отговоря честно,
изглежда някак маловажно,
когато знаем, че е неизбежно.

Когато твоят малък свят ми стане твърде тесен,
когато Другото започне да изглежда все по-хубаво,
когато в дългите ни вечери настъпи есен,
и плановете ни за утре стават все по-глупави.
Когато те намирам в песни за раздяла,
когато стиховете ми звучат в минор,
когато имам чувството, че съм видяла
първата решетка на познат затвор,

тогава време е да се разкъсаме,
да паднем от пързалката на обещанията
и да спрем с пети да блъскаме
по инатливите си оправдания,

че по-добре ще става,
че все още има как.
Вече в теб не се познавам.
И идва утро пак.

И пак се будим здраво вкопчени
един във друг като деца.
А паметта сме си заключили
дълбоко зад усмихнати лица.

вторник, 14 август 2012 г.

и не мога да продължа


Разместваш всичко в мен
както ти е удобно,
както ти е комфортно,
както ти харесвам.
Подредено ли е?
Опростено ли е така?

Искам да те обвиня в нещо такова,
това да е моята драма.
Да съм от онези тъжно-потиснати момичета
с вечерен час и чувство за мярка.
Била съм. Не ми липсва.

Оставил си ме да се самоподреждам,
да се самооправям.
Да се самонавивам,
че така ми даваш свободата.
И когато пиша за теб
все до това стигам
и не мога да продължа.

петък, 10 август 2012 г.

Flashbacks



„Бара срещу фара” в края на юли беше музикантско гнездо. Бекстейдж на Woodstock, остров в океана от графици. Нощите свършваха в шест сутринта, когато слънцето започваше да люти в очите с острите си лъчи. Ако вятърът благоволеше, още по изгрев започваха да се появяват първите цветни платна в морето. Пианисти на сърф, барабанисти с канута, обикновени пияници изтрезняващи по гръб във водата. Изгревът идваше с час тишина, последван от час класическа музика. Към осем започваха да се чуват първите прискърцвания от вратите на караваните наоколо, а сутрешната смяна на барманите започваше с двойни кафета и зелен чай, който Киро грижливо приготвяше за колегите си. До обяд вече нямаше свободни места, а по масите и баровете се играеха карти, табла, шах, скрабъл, домино... Големи компании превъртаха с отмерени удари джагите и разваляха двулевки, за да може играта да продължи. Всеки ден се появяваше по още някой изпълзял от тъмната си дупка спътник, който бързо намираше своята орбита около колегите си на бара.
Вечерта, в която дойдох не предполагах, че 70-те са все още живи, но всичко се промени, когато стъпих върху натрошените миди на този плаж.
Огледах се в усмихнатите лица на хората, които здраво стискаха чашите си с Мохито, все едно, ако се пуснат, ще паднат от планетата Земя. Лаптопът с YouТube беше най-желаната позиция, където човек може да застане в малките часове на нощта. Саундтракът се разхождаше през William Orbit, The Doors, Lykke Lii, Jamie Cullum и Nirvana, до джаз, кънтри и „Векът на любовта”. Всичко се посрещаше с аплауз и одобрителни възгласи от някоя маса. От време на време някой от музикантите се престрашаваше да пусне свое ново парче, за да види как ще се възприеме. Нямаше напрежение. Никакво.
- Трябват ти 24 чАса, за да свикнеш да бъдеш спокоен, да забравиш кой ден е утре и да осъзнаеш, че никога повече не искаш да се отделиш от тези 50 м радиус. – Киро прекъсна унесът ми, за да допълни предишен разговор. За Киро се знае, че освен, че прави божествено Блъди Мери, е олицетворение на свободния дух. Бил е къде ли не по света, стигнал е чак до Тайланд, където е преживял неща, които Пентхаус публикува като пътепис. Често сменя работните си места, което за някои изглежда не особено сериозно, но за го тълкувам като силна вътрешна посока.
- В крайна сметка животът си е твой и трябва да правиш това, което ти се прави в момента, независимо дали ще си барман за лятото на морето, ще водиш телевизионно предаване или ще работиш в рекламна аганция - допълни той, а аз се съгласих, защото знаех, че Киро е роматичен до мозъка на костите си и скандален отвъд разумната мярка. Понякога ходи с насинено око, но е човек, който всеки ден остава насаме с Господ, за да му благодари за всичко, което има. На всеки един човек, който мрази Киро се падаха поне трима, които се радваха да го видят тук, в "Бара срещу Фара".
До мен застана високо момче, което имах усещането, че съм виждала и преди, но звънеца в главата ми мълчеше. Може би беше музикант или някой преминаващ актьор, който за разнообразие е решил да прекара една вечер далеч от "Баш Бара". Имаше красиви дълги пръсти, с които барабанеше по дървената дъска в ритъм със звучащата песен. До него се приближи едно от онези бели момичета, които изглеждат, сякаш животът им минава на сянка. Косите й  бяха грижливо сплетени в плитка и имаше маникюр, което издаваше, че явно от скоро е в къмпинга. По начина, по който се поздравиха разбрах, че се познават.
Ъгълчетата на устните му сочеха нагоре. Тя присви очи и ги загледа, докато не стана прекалено очевидно. Отмести погледа си и преметна кичур по онзи уж естествен начин, който открива небрежно част от шията. Седяха подпрени на бара един до друг като случайни минувачи през животите си и се усмихваха без да се поглеждат директно в очите. Музиката беше твърде силна за нормално начало на разговор, затова пък беше с точната сила, за да позволи дистанцията да бъде скъсена максимално, ръката му около рамото й, дъхът по ухото й, ударите на сърцето й в китката му.
Представях си, че си говорят за разликата в представите за това място, за хората, които спират тук уж за малко, но не си тръгват със седмици, за жегата в караваната сутрин, за пиянското нощно къпане, за този микросвят, който философски погледнато можеше да се окаже реалността, а онова в града - илюзията. За свободата в това да нямаш лична баня и тоалетна, а море, в което да, всички пикаят, но сутрин те събужда с водораслената си прегръдка като утробата, от която си излязал. Всичко това придружено със случайни докосвания на устните до ухото, настръхвания и бързи погледи, от които ставаше повече от ясно, че някой просто трябва да бъде първи.
Личеше си, че тя изпитва онази срамежливост, към която вероятно обича да се връща, след всички отминали флиртове и повтарящи се реплики, с които често се шегувам, че един ден ще събера в бар-разговорник. Вече не му отговаряше с думи. Вероятно не искаше да разваля хубавия разговор с размяна на хитри фрази. Това можеше да получи навсякъде. Задържа погледа си в неговия със секунда повече, в която вече се целуваха, в която пулсът се учестяваше като приближаващ влак. Секундата отмина, но доплеровият й ефект остана да кънти във въображението им до дъното на пълните с уиски чаши.
-Тази вечер ще си легна по-рано- каза тя с онова двусмислие, което не определяше съвсем дали това е покана. Погледна часовника си и се запъти към компания в другия край на заведението. Смя се, пи шотове, танцува и прегръща приятелите си, сякаш се забавляваше за първи път в живота си. Той остана до мен на бара до малките часове на нощта, сякаш за никъде не бързаше.
Вероятно смеховете и музиката нямаше да й попречат да заспи дълбоко тази нощ. Ще сънува, че седи на люлката пред караваната, докато звездите капят в морето пред нея като частички от заря. Малко преди да влязат в контакт с морето ще се стопяват в бялата пяна на вълните. Ще се събуди от тихото отваряне на вратата и ще разпозне силуета му. Ще легне до нея и ще хване ръката й. Тя ще усети възбудата в неритмичното дишане на среднощния си гост. Ще плъзне ръката му под блузата си и ще я остави върху гърдите си. Ъгълчетата на устните му ще се разтегнат в усмивка в нейните, ще се чуе да казва тихо „чаках те”. Меката кожа на гърба му ще се превърне в платно за върховете на пръстите й, докато го притиска с бедрата си по-плътно към себе си. Той бавно ще се изплъзне от хватката й и ще я целува по корема докато не стигне до вътрешната страна на бедрата й. Гърбът й ще се извие и след минута тя няма да има търпение да го усети вътре в себе си, но първо ще го опита на вкус, ще разходи пръстите си по цялата му дължина. Ще е толкова твърд, толкова точно за нея, че тя ще разбере, че след тази нощ дълго ще я преследват flashbacks.
На сутринта Киро ми направи кафе и отворих лаптопа си за първи път от седмица, откакто бях в Градина. Срещу мен две момчета се бяха сгушили на едно от сепаретата. Никой не успял да ги събуди, разказа ми Киро. Морските сутрини приличат на начало на филм. Някои успяват да намерят ролите си в него, други следят посоката, в която фенерите нощем летят. Понякога ми се иска да съм от първите, друг път меланхолията в средата на Рая ми е достатъчна. Не знам какво си говори Киро с Господ, когато останат насаме, но аз бих искала да Му благодаря за скоропостижният мир и крехката му природа, за която все повече разбирам как трябва да се грижа. За свободата на това да бъдеш в собствените си очи, вместо да разбираш, че съществуваш по очите на другите.
Той и тя се появиха по обяд поотделно. Шумната им компания ги завихри във водовъртежа си, а аз не можех да спра да си мисля за случайните срещи, за случайните наблюдатели като мен, които развиват сюжети за своите персонажи. Колко от историите на писателите са истински, колко съпреживени, доколко са фантазии за това, което всъщност самите ние искаме да ни се случи? Дали все още можем просто да бъдем тук и сега в живота си, след всичко, което ни се случва в живота на другите? И дали пишем така, както се чувстваме или Миро китариста ще се окаже прав, когато ми каза онази вечер, че по-скоро се чувстваме спрямо това, което пишем?
Иска ми се да не е прав.

сряда, 8 август 2012 г.

Сутринта в Бара срещу Фара


Две момчета са се сгушили до бара.
Никой не успял да ги вдигне в края на купона.
Вероятно първият ще се засрами,
когато се събуди и започнат да го аплодират.
Морските сутрини приличат на начало на филм.
И някакси с теб си намерихме роли във него.
Фенерите нощем летят в твоя посока.
По суматохата в бара разбирам,
че май съм станала с една година по-близо до себе си.

Благодарствено писмо XVII


Благодаря Ти за последните две седмици, в които видях неща, които са били пред очите ми, но не бях забелязвала. За новите думи, чувства и гледки, които събрах в сърцето си и се надявам късата ми памет да задържи максимално дълго. Благодаря Ти за хубавото време, за новите познанства, за преоткритите такива. Благодаря Ти за вниманието. За люлката и новата скорост. За скоропостижният мир и крехката му природа, за която все повече разбирам как трябва да се грижа. За свободата на това да бъдеш в собствените си очи, вместо да разбираш, че съществуваш по очите на другите.

петък, 3 август 2012 г.

Ти каза


Поглеждам навън, спряло е времето-
послушно стои на верандата.
От тук ми изглежда, че свършва света,
а може би просто в мъгла е прозореца.

Пресичам към теб празната улица
и бавно пропускам зеленото
От тук ми изглежда, че носиш цветя,
а може би просто в мъгла са очите ми.

И почва дъжда
да хвърля листа
като думи, които сме казали.