понеделник, 30 април 2012 г.

Предпоследните сцени


Такива са ми много на гердана.
Любови в името на любовта.
Сменят се и никой не остана,
когото да последвам и в смъртта.
И понеже съм млада и глупава
вярвам, че филмите учат.
И след предпоследните сцени съм чувала,
че всичко се случва.

неделя, 29 април 2012 г.

за приликата между всичките ти профили

Мисля си за мислите ти
дето чупят саксии и разхвърлят пръст по мокета ми,
а той е един такъв пран и ненастъпан от пантофките ми с пухчета.
За думите, които ми говориш си мисля,
как ги хвърляш просто ей така,
а пък всъщност искаш да ми кажеш разни други думи,
дето не намират път само през сетивата ми.
Мисля си за приликата между всичките ти профили
и разликите между теб и мен
и как се ядосваш на карти, и как обичаш да печелиш,
но повече обичаш да ме победиш,
а после да ме провокираш с някаква момчешка хитрост
пак да се хвана на въдицата ти,
да поиграем.
Да поиграем.
Това добре го знаем.
Даже няма нужда да го мислим.
Защото,ако имаше как,
нямаше да има как.
Обаче то няма как.
И затова така.
Добре, де, правя се...
Нямам мокет, камо ли пран, а за пантофки с пухчета да не говорим.
Да се престорим, че нищо нямам
и че ти нищо не искаш.

четвъртък, 26 април 2012 г.

memoire involontaire


Удря по масата,
под масата рита,
мига изправено,
но залита.
Свива в гнездото си
лавандулови клони,
от очите си вади
стари пирони.
На допир е същия
като на вкус.
Без покривче къщата
остава след трус.
Но, как ми отива,
ах, как ми отива
да съм срамежлива.
да съм предпазлива...
Когато удари по масата,
а после ме ритне,
това го кара
още повече да залитне.
Разплита генздата си-
заради мене!
Лавандулови клони лииии?!
Пред мен на колене!
В очите му вади,
в душата му хребети.
От моите клади
изгаря на лебеди.
На допир е същия като на вкус.
Не десет по Рихтер,
а десет по Пруст.

неделя, 22 април 2012 г.

Онази жена е Такова момиче


Познавам Онази жена, за която говориш.
Тя носи цветя в косите си, защото е весело.
Пие чай, говори езици,
има много приятели, които ги няма.
Познавам походката й, погледите, които прахосва
за още малко внимание, за начало на танц.
Думите, които хвърля в тишината за "довиждане"
и сенките под очите, които прикрива.
Онази жена играе роли, понякога просто за фън,
събира си хора, с които да разговаря,
тя е и вътре, каквато е вън.

Онази жена е Такова момиче.
От лепилото на етикетите разбира каква е,
от печатите по ръцете си се сеща къде е била.
В петък е руса, в събота черна,
от пети до седми клас е била отличничка,
после сигурно е схванала каква е системата
и е казала първото си "не" на очакванията
да бъде камъче в някаква си река,
в която други си хвърлят боклуците,
в която колкото и да са силни потоците,
тя не бива да плава, не бива да плува,
ей така в пясъка да продължи да потъва,
докато изцяло не се разгради
и самата тя стане на пясък,
измислен камъни да държи.

Онази жена е Такова момиче.
Жените никак не я обичат.
Пчелите кацат на цветето й мед да събират.
Слага ново в косите си всеки ден,
в годината 365 отиват.
Прилича на ваза изработена от хартия.
За да задържа красота, не бива да се полива.
Не бива да се извива нито една нейна китка.
Онази жена няма ключ или кредитна карта.
Онази жена е птиче без клетка.
Понякога иска клетка да има,
за да знае къде да се прибира,
къде да разхвърля и цапа,
докато вече не се издържа.
А после да направи умишлен пожар,
за да изтрие, всичко което подлежи на третиране
с препарата на времето, който адски гадно мирише.
Онази жена е Такова момиче.

събота, 21 април 2012 г.

ДНК

Искам да те изпея с цялото си тяло
със ставите и вените си,
с нокти и зъби,
с косата и нервите си,
с акустичните си пръсти,
с времето прекарано в порастване,
с глава на топло под завивките,
със струните, които си ми имплантирал,
на които свириш все едно си автор
на цялото ми ДНК, на цялата ми светлина...
но, не мога да те изпея с гласа си,
не те побирам в ума си,
тялото ми е като мина,
стъпил си здраво на нея
и ако махнеш крака си,
ще се самоубием
ще хвърчат кости и зъби,
а косите и нервите ни
ще станат на пръст
на трески от кръст
и тогава, ще чуеш каква е мелодията,
която оставяш във мен
всеки път, когато затваряш
вратата след себе си.

понеделник, 16 април 2012 г.

Почти те виждам

Почти те виждам
под струпаните в средата на нищото ми изрезки.
От вестнци, от календари,
от недопушени цигари,
от сплетени на плитка коси,
които в тъмното на гардероба си
някога са пазели спомен за нечия младост.
Почти те виждам
как се издигаш от купчината ветропоказатели,
зелени светещи кълба в ниския слой на атмосферата ми
и други стъклени кълба на гадатели-
комедианти на вярата ми,
на сярата ми, която по природа си гори
с такъв ярък пламък.
Почти те виждам
под камъка си,
където си спомням, че в предишен живот те зарових.
Боли ме от силната еуфория
на предстоящата катастрофа.
Най-малко два стиха могат да образуват строфа.
Най-малко два.
Почти те виждам през тях.


събота, 14 април 2012 г.

В такива тъмнини се пишат книги


Бягам от или към теб,
влачейки единия си крак.
Бягам дъвчейки трагизма,
пред който ме изправяш.
Никога не съм се връщала.
Нямало е къде или при кого.
Не върнах и една книга на Гьоте-института,
за което изпитвам вина.
Същата безсмислена вина.
Даже не я прочетох докрай.
Изгубих я между куфарите по време на местенията.
И вината така се губи-
мести се, мести се,
докато не забрави къде се намира.
Побира се в стопкадър,
който мога да смачкам в юмрука си
и да захвърля в тъмното,
докато не стане малка точица,
докато не стане тя самата Тъмното.
А в такива тъмнини се пишат книги
за лечение, за изтрезвение
и за запълване на дупката.

Бягам, влачейки единия си крак.
Бягам, дъвчейки трагизма ти.


четвъртък, 12 април 2012 г.

С очи вързани зад гърба си



От толкова вглеждане в миналото
пресекулчестото дишане зад зениците ти
задъхва всички бъдещи думи.
Объркани търсят сигналите в мен,
някакво карирано знаме за СТАРТ.
Каквото и да сме си казали
не може да се сравни с всичко, което не смеем,
не сеем, а тлеем в завод за кибрити.
Големите пожари все се хвалят със случайни искри.
До изчерпване на количеството,
до изчерпване на магическото,
до появата на двуличието.

Но, нали ние сме изключение?
Нали? Честно, кажи ми ,че сме...
Не ми се чете дребния шрифт
и без това всички все договори искат от мен да подписвам.
Да прелиствам мъчителни страници с обещания,
със самопризнания и гадания какво ще се случи нататък.
Ти знаеш всичко това,
познаваш цялата гъста мъгла,
в която ходя с очи вързани зад гърба си.

събота, 7 април 2012 г.

като край на роман



Никога не гаси лампата сам и винаги има на кого да приготви закуска.
Наричаше ме с френски имена уж по погрешка
или някой, който отдавна познавах ме викаше под пръстите му?
Не беше съвсем в това ниво на реалност.
Мъж като начало на повествование, като край на роман.
Докато пренареждахме апокалипсиса,
пантите ни получаваха инструкции за бавни отваряния.
Даже имах неблагоразумието да му кажа как се казвам
и кога съм родена.
Отесня ми пижамата,
отесня и на двамата.
Отесня ми плътта от вълнение,
че сме от някакво класическо произведение
от моето детство.
Ама, от истинското,
когато още хората знаеха какво е херувим
и носеха лицата си с поглед навътре.

четвъртък, 5 април 2012 г.

Ще си е струвало

Имам гребла вместо ръце. Рина от теб най-хубавото. И ако придобие пръстта лице, ще си е струвало. Ще си е струвало всичките плевели, всичките тръни под ноктите. Не за косите ми гребени - трябват гребла за лодките.

понеделник, 2 април 2012 г.

едно разделено на две

На бебе лице, на велосипед звънче, едно разделено на две, липсваща карта в тесте. На прозореца тъмно перде, под полата ми твойте ръце, в гърдите ми чуждо сърце, под дюшека ми твойто зрънце.

Благодарствено писмо XVI

Благодаря ти за споделеното време. За имането му, за нямането, че 2х2=4, но че понякога си е равно на 2. За големия свят, който се оказва все по-малък, за лесния път, за пързалките, за синките по коленете и лактите. За деня на лъжата и чистата истина, че колкото повече обичаш, толкова повече можеш и искаш. Благодаря ти, че си изобретил кихането, за североюга и писменото. Че ме пресичаш когато съм най-консистентна, за да почувствам, това което е ценно. За моста под мен, който понякога чупиш, за съмнението във всичко, на което ме учиш. За силата на внушението, за силата на търпението. За разрушението преди сътворението.