неделя, 28 февруари 2010 г.

Save in Drafts




SMS-и, които съм писала, но не съм изпратила:

"А ти Слънце мое, светиш с тъжни лъчи... Винаги съм искала да те правя щастлив. Сега не знам да те помоля да ми простиш, да ти кажа, че те обичам или да изненадам и двама ни като те оставя да изгаснеш съвсем. Като във филм се чувствам, но не в романтичния смисъл. Фалшива съм, но към кого? толкова крехък си..."

"Защо е задължително да съм щастлива?"

"Историята. Пренарежда картите. Ти и аз и те."

"Като дълбок дъх след най-върховното блаженство, поемам те в себе си готова за още. И когато достигна до края ще усетиш пулса ми вътре-по-различен от Слънцето, но още по-топъл и искрен... Целуни ме отново... Усещай ме истински, както не си, но отдавна го можеш. Дори само още веднъж преди края и утрето"

"Чух онази песен. На нея ме целуваше тогава. Още настръхвам като я чуя. Обичам те!"

"Всичко прецака!"

"Понякога се страхувам за теб, но това е защото с всеки ден те обиквам все повече. Понякога се преструвам, че не съществуваш, че не те познавам... но само за да мога да преживея нощта сама"

"Намалението в Капаска е почнало!!!"

Мъже



Мъже като вестници. Мъже като бившите. Бивши мъже. Настоящи мъже. Мореплаватели. Мъже от пустинята, мъже от трамваи. Мъже от филми. Фалшиви мъже. Мъже от отвъдното. Мъже на стада. Мъже на снимки. Мъже в женски тела. Мъже-момиченца. МЪЖЕ и мъже. Ох, заболя ме главата...

събота, 27 февруари 2010 г.

Лабиринта към огледалото



Магията на заспалото сърце превръща молците в шарени пеперуди, комарите в колибри, а обикновените зайци в Белия заек на Алиса. Впрочем тя сега пак стана модерна. Със синята си рокля пробужда нечистите Каролови мисли и се смее на лудостта на своя въображаем свят. Но на нея й е позволено, защото е персонаж, а не личност; момиче без сексуалност, фантазьорка без реалност... Какво да търся в себе си, което вече не знам, че имам? "Тялото ми е само предверие", а вътре е пълно с неразопаковани кашони и сакове, които чакат покана съдържанието им да бъде наредено на масата за чаената церемония. Всички претърпяха преход в началото на 2010-та. Моят се оказа в компанията на Кралицата. Но на края на лабиринта ме чака само огледалото. Идвам.

петък, 26 февруари 2010 г.



Някаква тъга. Като след съвършеното земетресение. Страховити видения. Затрупан скиор в лавина, рине в мен дупка да се погребе. Ако беше песен щеше да звучи като тропот на черни коне, тичащи към ръба на висока скала. А пропастта със своята неизбежна усмивка е готова да ги схруска с дълбокия си алт. Като сцена от филм, пред която бих затворила очи и обърнала глава в страни. Непоносима гледка. Непоносимо утро. Къде съм?

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

* * *



Живее в два свята, в два цвята. Докато спи оживява. Пилее се с тялото си, с цялото си. Не гори, не остарява. Назаем е всичко, само едничко е по-сигурно от всякога- че нищо, абсолютно нищо не е прищявка на вятъра.

вторник, 23 февруари 2010 г.

Малка нощна музика



Тази нощ висях над себе си и се дърпах нагоре. Ако взимах наркотици щях да имам обяснение. Сега имам само спокойствието, че никой не помни тази действителност. Зад завесата има актьори, които слагат грима си и пушат под знаците "забранено". А спектакълът е гледан, но невиждан, слушан, но нечут, анализиран и неразбран. Режисьорът е отегчен и спи на втория ред зад багажа на балерините. Тези жени винаги носят толкова много багаж! Могат да затрупат самия Него с палта, раници и сакове. Осветителят режисира.

понеделник, 22 февруари 2010 г.



Вземи ме, вземи ме! Тялото ми пътува впито във твоето и те достига още преди да те е имало. Всичко започва от плаха целувка, първа сякаш, но и последна. В чаша вода събирам целия ти вкус, а съм така жадна... Пресъхнала за устните ти не мога да ти се наситя само за нощ или две, или осем. Искам да те изпия наведнъж, но няма да го направя. Всяка твоя глътка е врата, която открехвам бавно. Врата, която ми разкрива нов свят, в който летят дракони и приказни същества, които винаги съм знаела, че не са просто измислица. Познаваш ме от хилядолетия, но едва сега, като за първи път ме усещаш физически можеш да разбереш от какво сме направени и двамата. Нашата лудост е нелечима. Обичай ме.. Казвам ти го, докато моля всички други да спрат да го правят. Имам сърце само за теб.

събота, 20 февруари 2010 г.

Танцувай с мен



Стоя пред теб почти припаднала от всичките си чувства. От глада, който не произвежда апетит, от разума, който не ме насочва, а ме върти в безкрайните си кръгове и осмици. Стоя, гледам те, но не те виждам изцяло, защото се криеш зад това тяло. Ти си някъде вътре и аз мога да те усетя с всяко свое сетиво, плюс едно допълнително, което освен мен имаш само ти. Това не е любов, не и такава между мъж и жена. Аз не искам да родя децата ти, да ти дам пръста си, за да му сложиш някаква метална дрънкулка. Искам да нахлуя през очите ти. Да се влея през тях. Искам голямото "Т" да излезе от нас с думи, които ще затаят дъха на цялото човечество, с цветове, които ще го заслепят и ще го накарат да прогледне, с ноти, които ще се излеят директно от Нея. С това, което ти наричаш Безсмъртие, а аз Танц. Танцувай с мен и така ще те оплета в паяжините си, че ще започнеш да наричаш безсмъртието Вечен живот.

25 like never again!



Ама, може ли такова нещо! Какви са тия щуротии? Сърцебиене, главоболие, съвест, лошо настроение... След хубавите вечери трябва да е точно обратното. Чувствам се на 25. Може би защото съм на 25. За първи път се чувствам на възрастта си и нещо не се кефя особено. Може би е по-добре да се чувстваш по-възрастен или вдетинен, но в никакъв случай на годините си. Особено, когато нямаш възраст. Ама много сложно ще стане сега, ако изпадна във философски размисли. Освен това се събудих в друг вид настроение. Не ми се разтягат локуми, които дори самата аз понякога не разбирам съвсем. Мисълта ми е, че няма пълно щастие. Винаги някой е наранен, друг махмурлия, трети си гризе ноктите... Идвам на себе си, дръжте се ще друса!

петък, 19 февруари 2010 г.

Когато боли...




-Е, хайде, какво толкова... Боли само в началото. Поеми си дъх.

-Все едно някой ме е стиснал за гърлото и чака да чуе финалното щракване. Не мога.
-Ако не грееше така силно Слънцето нищо нямаше да порасне така високо, че да се изгори от лъчите му.
-Опитай да отпускаш по малко. Все едно много бавно чупиш орех. Чуваш пропукването, малките парченца, които се отделят от ядката и раздробената материя в ръката си...
-Ако сега спре да ме боли, може никога повече да не усетя нищо. Ще изгубя усещането за любов завинаги.
-Тя е само вибрацията на камъните под ударите на водопада. Докато водата тече, камъните ще вибрират.
-А ти си дървен философ и не й помагаш изобщо с твоите псевдо-мъдрости! Водопади, камъни...Как не се научи да говориш нормално!
-Без мен сте просто монета с две лица. Аз съм ръката, която ви завърта във въздуха преди да паднете в дланта на решението.
-Понякога ми се иска и двете да млъкнете и просто да ме оставите да изживея на спокойствие този единствен живот, след който връщане няма.
-Но, ти знаеш, че това е нелепо. Това не е живота. Това е само кутия.
-Стегни се!

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Благодарствено писмо




Благодаря ти, Господи, за Франк Синатра. За белите божури. За сладникавия аромат на водорасли в Созопол. За всички целувки, които получих. За един метър червена панделка, която нося в джоба си. За пълнолунието, което ми разкри, за да заснема и да публикувам тук наскоро. За изгубената ми шапка, която се върна. За камилите. За Бианка. За един водопад на Витоша, който имах на снимка, която изгубих. За ореха от двора на Текстилния техникум, който ме възхищаваше, но отрязаха. За онзи другия орех в Турия, който пазеше сянка на една пейка, където веднъж се целувах с момче, но и него отрязаха. За любовта, която не съм сигурна дали съм заслужила да получавам всеки ден в такива количества. За мерника ми. За 763-те рими на "ден". За пчелите. За сурия намаскар. За утре.

сряда, 17 февруари 2010 г.

Комари през февруари



Стрелям. Микроскопични иглички изпълзяват от мислите ми и се забиват във всичко наоколо. Лекуват го като иглотерапия, но и пращат комарите си, за да изсмучат кръвта на някой нищо неподозиращ минувач.
На пешеходната пътека отсреща едно такси стои и отказва да си намери работа. Премръзнала млада жена с токчета отваря вратата му, но шофьорът лениво махва с ръка и отхвърля поръчката. Почесва се. Сигурно не се е къпал. Тя отваря отново чадъра си и се оставя на студа да развее тънката й пола. На този булевард би трябвало да минават много свободни таксита, но точно тази нощ, в 2:55 всички лампички са червени. Накъде са тръгнали всички по това време? По чадъра й удрят думите, които карат времето да се мръщи. "Всичко ще се оправи". Кап. "Утре ще бъде по-добре". Кап. "Не е чак толкова зле". Кап. Кап. Пускам игличките си към нея. Да потръпне от тях и да усети, че има и по-студени неща от вятъра, който я е свил така. "Какви са тези комари през февруари?". Таксиджията издразнено се шляпва по врата, ухапан от моите фронтоваци. Тя ще си намери такси. Точно преди наистина да е заваляло.

Шоколад!!!



-Дъното на бурканчето ме гледа някак осъдително. Обаче ти като не го ядеш, аз да стоя да го гледам ли?
-Шоколадът си е за ядене, който каквото ще да ми разправя. Телата са си за секс, виното за пиене, цигарите за пушене, а шоколада за ядене.
-Созопол ще си остане нашия град, а Пирогов нашето осъзнаване. Ако има карта на чувствата, то аз й придадох форма тук. За теб.
-За мен.
-За него и нея. Всички сме навързани. Малки бримчици.
-Шоколадът е моя север.
-Някой все ще ми напише "Абе, ти не пишеше ли едни мръснишки рубрики за вибратори и свирки, какви са тия щуротии в блога ти, нищо не разбирам".
-Да, бе мама му стара, пиша ги, ама и душата ми е загоряла, не само тялото!
-Милата почти не е виждала проникване, а се е намокрила цялата като стара шаврантия. Разкрачила се е безсрамно и чака.
-Късметлийка е, че и тя е съблазнителка, като стопанката си.
-Ама съм палава след Nutella! Обичам да облизвам устните си пред огледалото...
-2010 би трябвало да е просто 2000, та да е по-лесно да я отброяваме тази нова ера. Да се пресметне календара веднага!
-А!
-Какво?
-Нищо. Имало още един буркан...

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Точно толкова




Лаконичен е въздухът, за да ме задържи в ръцете си. Недостатъчна водата, за да ме сгуши в утробата си. Алчна Земята иска да ме стисне и да не ме пусне повече. Разобличени са завинаги. А огънят изплашен от мен се разгаря в горски пожари. Ядосан е, че съм станала по-гореща от ръцете му, че повече грея от очите му, повече топля от нежността му и по-малко се мразя такава. Някой ще каже, че падам, но аз се издигам с крилете си. Напълно обезумяла от новата сила ще се разпилея над целия свят, за да го полея с перата си. Имам точно толкова. По едно перце за всеки. А за теб всичко останало.

Паметници



Какъв е смисълът да те познавам, ако никога не проговорим на един език? Защо умират птиците във полет, а гълъби не кацат по дървета? Защо е синьо дневното небе, ако зад него всичко е все черно? Какво лекуват ветровете, щом нищо не отнасят Там със себе си? Дали да срещнеш някого е просто шанс или е предопределено? Нима телата ни не са предверие на друго измерение любов? И колко старомодно мога да звуча, ако ти кажа, че това е първото усещане, което съм допускала изобщо? Да вярвам на ушите или на сълзите си? Какво си Ти, какво изобщо става? Паметници сме. Един за друг направени.

* * *



Като в проза съм живяла досега в глави и томове. Затварям ги едни след други. Понякога са само стонове, а друг път смачквам пеперуди. Без тебе всичко си е същото, под снежните ми преспи побеляло. И огънят в очите ще изчезне с мойто тяло изтрезняло. Не се прибирай тази нощ... Сега за първи път поезията оживява.

неделя, 14 февруари 2010 г.

Говорим си



-Сега е чудесен момент да започнеш да се обичаш. Времето ще се стопли, дърветата ще се протегнат и птиците пак ще свият гнезда. Нощите ще стават все по-безсънни, а Луната по-бяла...
-Хей, но ти сега пишеш стихотворение. Много красиво. Видя ли го?

Трите



-Хайде, хайде, по-бързо!
-Кажи ми го още веднъж и ще те бутна под следващия рейс!
-Влачиш си краката, ще изпуснем представлението!
-Не трябваше да закъсняваш с 30 минути и щяхме да сме там навреме. Сега нямаш право да ме караш да бързам...
-Явно температурата е доста ниска щом така са се запотили стъклата.
-Часовникът ми беше спрял. Ти трябваше да купиш батерии. Помолих те преди 2 седмици!
-Вие двете ще млъкнете ли? Вижте капчиците на онази витрина как са се струпали под формата на птица...
-Ти изобщо знаеш ли тя как ме ядосва?! Защо се правиш, че не ни чуваш?!
-Аз ли те ядосвам?! Не ме оставяш да спя по цяла нощ и ми обличаш дрехите. Не си мисли, че не забелязвам ,че си ги носила. Висят конци от тях след като ги носиш!
-Все едно ей сега ще отлети! Хахаха! Страхотно е! Де да си носех фотоапарата...

събота, 13 февруари 2010 г.

Идеи



В дъното на чашата ми плуват рибки. Хвърлят своя хайвер и го оставят да ми се влее идейно. Повтаря се само сюжета, извън нас банален. Очите на другите виждат само клишето. А в мен е идеален. Чела съм много приказки ми казваше мама. Няма любов, само дни, които ще минат в измама. Все още не вярвам. Нито на нея, нито на Вселената, че всичко е предопределено. Ума ми не го побира. Kак е възможно да плуват рибки във бира?!

петък, 12 февруари 2010 г.

Румпелщилцхен



Има сутрини и Сутрини. Тази е от вторите. Не се наспах, обаче съм така заредена, че мога да измина всичките километри до работното си място пеша. Няма, разбира се - прекалено е мокро, а с водата не се обичаме. Което ме подсеща, че преди 3 години бях написала едно есе със заглавие "Мокро", в което за първи път в живота си се бях ядосала истински на света. Много беше гневно. От тогава насам не съм му се ядосвала. Излях всичкия си гняв в онези 2-3 страници и той приключи. Сега от време на време съм тъжна или раздразнителна, но в никакъв случай ядосана на света. Той не ни принадлежи, нито ние на него. Радостта от живота е единствения смисъл. А портокалите вече не са същите. Снощи говорих с Румпелщилцхен и сега превръщам сламата в злато. "Много добре!"

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Same old song



Да чуваш сърцето си е колкото умно, толкова и тъпо. Говори си своите истини и те води на едно пътешествие, което не знаеш искаш ли или не искаш да поемеш. Понякога си мисля, че е най-добре да млъкне веднъж за винаги и да ме остави да си гледам кефа. После обаче се случва нещо и инфантилясвам, губя иначе силната си вътрешна посока и се хвърлям през глава в някоя нова фантазия. Не знам за какво пиша в момента, може би просто имам нужда да натискам тези клавиши, вместо да говоря с някого на живо. И преди да съм зазвучала като самоубийца, пишеща последните си думи нека да уточня, че всичко е наред. Наистина.
Днес бях на премиерата на една книга, сборник от любовните писма на велики български поети и писатели. Слушах четенето и си мислех как всичко е същото. Нищо не се е променило, само дето правим по-малко секс и повече си пишем, отколкото да си говорим. Безнадеждни романтици, които се опитват да се скрият зад по-сигурното лице на цинизма. А времето си тече и плесенясва под ноктите, докато някой някъде пие чай у дома си. Не ме привлича чик-лита, макар че самата аз водя такива рубрики в списания от години, но днес си купих "Любовта трае три години". Препоръча ми го колежка. Ще видим. Не съм чела книга от сигурно половин година. В същото време си говоря с баба и дядо по телефона, които са най-любимите ми хора на тази планета и чувам техните проблеми. Градът ни прави себични. Цветята ще почнат да цъфтят на двора след 2-3 седмици. Липсват ми.

Мухи в ушите



Както дълго обещаваните и неспазени намерения за планове (повтарям само намерения за такива), така и топлината нерядко е само проекция на това, което искаме да бъде. След 5 минути обаче става някакво земетресение, комети се врязват, вулкани изригват, падат камъни от небето и хоп! грейва Слънчицето. И сега при това положение илюзия ли е неговата топлина или не? И какво е реално, мамка му, вече съвсем се обърках с тези онлайн комуникации, асоциални контакти наживо и дигитални домати на салата. Не знам какво мисля - това, което пиша тук, това което говоря с колегите си, другите неща, които говоря с човека до мен или тези, които не казвам на никого. Тишината ми липсва. Ей така да си помълча и да си чуя главата. Изглежда съм на път да хвана гората.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Аз не съм съня ти



Не съм отдавна, не съм преминала още, не съм забавна, не съм очаквала помощ. Не съм момиче, не съм другата в мен, не съм себе си, не съм Аз всеки ден. Не съм реката, не съм коритото, не съм Луната, не съм и ситото. Не съм вулкан, не съм планета, не съм звездите, не съм небето. Но съм силна, но съм стъклена, но съм зимна, но съм и пъклена. Аз съм от филм, аз съм от песен, аз съм без грим, аз съм отнесена от някакъв вихър, за който говорят, но нищо не знаят. Всичко съм и нищо не съм. Но зад думите си съм само сън.

Кладенецът



Чуваш ли? Завъртя се колелото. Прискърцва водата по него, уморена от стоене. Отново се влива назад към жълтите градини, които позеленяват. Окъпва камъните под костенурките. Виждаш ли? Блести отгоре, от дупката към Слънцето и се спуска към извора. Усещаш ли я? По краката си, във вените, как се качва към лицето ти отвътре и се връща през очите със сълзи обратно в своя кладенец. Влива се в себе си неизчерпаема. Минава през тялото ти все едно то е част от тази нейна верига, измислена от самата природа.

неделя, 7 февруари 2010 г.

Денем



Непозната. От сърцебиене не чувам разума си. От всичко застояло на пепели, се изкълчва нещо ужасяващо. Вдишвам дима му. Не любов, а агресия в мен. Изнасилва душата ми. Но аз първа започнах. Разголих я като курва и я показах. Досега съм я учила как да целува, как да дава надежда и да прилъгва с топлотата си. Тя знае как да бъде за всички универсална. За да се припознават и влюбват, за да се връщат към живот от една нейна секунда. Не мога да дам само половината. Трябва или да бъде взета цялата, а аз убита или оставена такава, а аз убийца. Недокосната.
Страх ме е от теб като от демон, с който искам да правя любов. Пази ме от себе си. Каквото и да си ти, свило гнездо в сънищата ми.

* * *



Изсичат горите, езерата отровиха, антените пържат челата през лятото. Но от никоя друга не ме е страх да загина, така както от твоята смърт. И ако някога те подмина безмълвна, с лице като статуя, ще е защото с един поглед убиваш и с една дума ме пращаш във Космоса. Да не дишам, да не усещам, да не чувам нищо освен вътре ритъма, който ме блъска. Притисната от прегръдката ти като от трудно решение, което никога няма да мога да взема. Аз съм стара новина. Само се чудя защо ти е да ме прочиташ сега. След всичко, което никога не сме имали, не сме си казали и почувствали. Защо това, защо сега и защо точно със мен? На всичките ми въпроси ще отговориш някой ден. Но не тази вечер. Ужасно е рано. Не ме прочитай съвсем.

петък, 5 февруари 2010 г.

Камбаните




Времето рита камбаните в нас и ни разтриса с музиката си.
И с въжета да ги вържем, те пак ще звучат, ще бучат и ще ни събличат.
Каквато и наглост да се опитаме да приложим, пръстите си знаят нотите.

сряда, 3 февруари 2010 г.

Боговете със сигурност са полудели!



Една колежка ме пресрещна в коридора на радиото - "Цялата грееш". Десет минути по-късно, друга ми каза "Всичко наред ли е? Защо си тъжна?". В мен е по-пълно от всякога. Бият се всички емоции в кървав древноримски маратон, за който живота ти на арената е нищо повече от забавление за масите. Едно чувство пада поразено от стрелите на друго, после се изправя и забива нож в гърба на трето. В този спектакъл се припознавам, без да се отдавам на нищо различно от себе си. Никой не може да ме има такава. Само думите са ми любовници, а всички дела са вандали. Странното е, че за да се открия, ми трябваше тази блого-автоанализа за утеха, че всъщност да си искрен е едно прекрасно чувство. Двайсетина последователи наблюдават моя есхибиционизъм, а зад тях и още някъде толкова шпиони. Обособявам се и се разкривам, защото нямам друг избор. А това, че ставате все повече ме кара да си мисля, че не напразно се измъчвам да живея съзнателно.

Сънища




Завои. Краят на пътя излиза от Рая и стига до там, където е спрял. Ти си нанякъде, утре е никъде. Нищо не хапна, а всичко във мен си изял. Взимам завоя, оставям ти думите, не искам аз да ги уча защо. И виолончелото и цигулките, и онзи молив все изписват "ако". Знам само едно, което не спира, върти се във кръг и идва от теб. Малко почти ме нервира, заради всичкия този лед. Пързалям се, по-стабилна от всякога и се смея от другата част на града. Не ме дърпаш - не се спираме, САМО едно, само ЕДНО. Когато притихнеш се чудя защо. Всеки фар ми намига да мина под него, да седна на пейката на някой бряг. Всичко останало го има във тебе. А аз съм те имала и преди. Сигурна бях.

понеделник, 1 февруари 2010 г.

3 след полунощ



Градът в 3 през нощта изглежда съвършено различен. Снегът го е притихнал и запушил въздуха като с коркова тапа. Виното изглежда е било добро, защото студа не е студен. Няма и следа от клаксоните, куфарчетата с нови вратовръзки и кучетата на каишка. А към Луната погледа се спира от един специфичен спазъм в стомаха, като след първа целувка. Или е в гърдите? Къде те свиваше точно... И свива ли те след много първи целувки? А може би и те стават поредни, както всичко специално.
Можеш да си изгубиш любимата шапка в нощ като тази и да не ти пука, защото ще си е заслужавало. Както и главоболието на сутринта, леката настинка и закъснението за работа. Финалът на такива вечери не е реален. Досънуваш си го, пренареждаш го така, както ти се иска. А сънищата са толкова ярки, че почти магически се пренасят в реалността. Малко е объркващо, съвсем малко страшно и много високо отвъд.